Алън Силитоу
Чичо Ърнест
Мъж на средна възраст, небръснат отдавна, немит сякаш от месец, облечен в нечист шлифер и сгънал под мишница брезентова чанта с инструменти, излезе от един обществен клозет. Поспря за миг в края на тротоара, за да оправи баретката си — най-чистото нещо по него, после хвърли небрежен поглед наляво и надясно и когато потокът коли секна, прекоси улицата. Изговаряха името и професията на този човек винаги заедно, дори когато не ставаше дума за занятието му — Ърнест Браун, тапицер. Всяка вечер, преди да се прибере в къщи, той оставяше за по-сигурно чантата с инструментите на човека, който поддържаше обществените клозети близо до центъра на града; все имаше чувството, че рискува да ги загуби или да му ги откраднат, ако ги занесе в стаята си, а случеше ли се такова нещо, с препитанието му беше свършено.
Камбанките на часовника над градския съвет отмериха екливо десет и половина. Над театъра ивици синьо небе отбраняваха позициите си, трудно отвоювани от есенните облаци, а вятърът се подемаше на вероломни пориви, като въргаляше хартийки и празни цигарени пакетчета край непометените канавки. Ърнест беше вече прегладнял, затова влезе в едно „кафе“, като приведе инстинктивно глава, макар че до горния праг на вратата имаше цял фут.
Дългото просторно помещение, където се хранеха, беше почти пълно. Ърнест идеше да закуси обикновено в девет часа, но тъй като предишния ден от една гостилница му бяха заплатили десет лири за подновяването на гарнитура от три парчета, той бе останал в бара до късно вечерта и пи халба подир халба, бавно и съсредоточено, бирата си, така както правят самотните хора. Затова тази заран му бе трудно да се отърси от упоения, блажен сън. Лицето му бе бледо, очите имаха нездрава жълтина, а когато говореше, в устата му се мярваха само няколко самотни зъба.
Ърнест разбута група шумни мъже и се озова пред бара — това олющено, нащърбено убежище за работническите ръце, това крайбрежие, протегнато между двете възвишения на самоварите и потънало в хаоса на враже нападение. Едрата, пълна брюнетка имаше премного работа, затова той прегледа набързо менюто, написано с големи бели букви на стената зад него. Сетне направи свенливо движение с ръка:
— Чаша чай, моля.
Брюнетката се извърна към него. От огромно кафяво гърло в чашата рукна чай. На горната й част имаше пукнатина, която заприлича на косъм над слоя от мляко; лъжичката звънна и потъна в парата.
— Друго?
Той промълви колебливо:
— И тост с домати.
После взе подноса, тласнат към него, измъкна се бавно из навалицата и свърна към една свободна маса в ъгъла.
От подноса се надигаше вкусен топъл дъх. Ърнест взе ножа и вилицата, отряза крайче от тоста с бързото, ловко движение на занаятчия и го поднесе бавно към устата си — ядеше с охота и почти не забелязваше насядалите край него. Всяко действие на ножа и вилицата му, всяка геометрична хапка, отрязана от тънкия тост, всяко неспокойно движение на устните му се сливаше в сложен и привичен процес, който му доставяше огромна наслада. Хранеше се бавно, спокойно, с удоволствие, възприемащ само себе си и това, че тялото му отново е стоплено и заситено. Звънливото докосване на лъжичката до чашата и чинийката допълваше привичния шум на късна закуска в препълнено кафе и звучеше като музика, долитаща в различен ритъм, ту оттук, ту оттам.
Години наред Ърнест се хранеше сам, но все още не бе привикнал към самотата. Да свикне не можа, само временно се бе приспособил към нея с надеждата, че някой ден тая орисия ще свърши.
Помнеше малко от своето минало, а животът течеше, без да го докосва, и затова той почти не забелязваше неговия ход. Единственият властен спомен, който можеше да го помами назад, беше споменът за мъртвите или умиращи мъже, за раздърпаните телени мрежи между окопите на Първата световна война. Двете най-често повтаряни от него фрази през първите години след войната бяха „Не биваше да се връщам в Англия“ и „Трябваше да загина с другите във Франция“. Времето му отне и тях — от всичко онова остана само някакво мътно, нямо отражение.
Откри, че хората се отнасят към него като към призрак, сякаш не беше сътворен от плът и кръв — или поне така изглеждаше — и оттогава заживя сам. Жена му го напусна, казваха, че е заради твърде противния му характер, братята му се запиляха из други градове.
По едно време си науми да ги издири, но сетне се отказа — дори и при неговата самота, единственото, за което си струваше да се хванеш, беше волята да крачиш напред и да се примиряваш с повечето неща.
Чувстваше смътно, неопределено, че ако се обърне назад и затършува из бордеите и синорите на своята младост, ако изрови старите приятели, миризмите и звуците, които го зовяха така живо от по-щастливите дни, това би било някаква смърт. Убеждаваше се, че най-доброто бе да не докосва нищо, защото вярваше смътно — след смъртта, когато и да дойде тя — той отново ще изживее същите неща.