Снарядите не бяха оставили розови белези по тялото му, не, бяха помътили разсъдъка му и затова изживяното през войната не му осигури пенсионна книжка, а дори и на него самия думата „инвалид“ никога не му идеше наум. Всичко това вече не го засягаше — колесницата на годините го премаза и направи живота поносим. Когато започна новата война, Ърнест не почувства отначало бремето й, дори и тогава, когато трябваше да заплаща с глоби и престой в затвора липсата на лична карта или продоволствени купони — а той ги даваше с радост на дезертьорите. Нищо вече не можеше да го измъкне от неговата поносима смазаност. Докато седеше втренчен безсмислено в стените на мазето под квартирата си, през кошмарните часове на артилерийския обстрел и избухващите бомби, у него се съживяваха неясни, дълго потискани образи, в съзнанието му дори попадаха разпилени думи от двете налудничави негови фрази. Но съгласно разписанието на времето неговият живот си течеше, войната завърши набързо и всичко отново му стана безразлично. Живееше от ден за ден, работеше изкусно кресла, дивани и столове и не се интересуваше от нищо. Когато намираше трудно работа и животът ставаше тежък, той не обръщаше много внимание на това, както и сега, когато работите му се оправиха и се позамогна. Не възприемаше разликата, а пропиляваше припечеленото за бира, като никога не помисли, че се нуждае от ново палто или чифт здрави обуща.
Ърнест взе от чинията последния залък от тоста и домата, усети, че и последните капки непрецеден чай се изливат в устата му. Когато престана да дъвче, запали цигара и започна отново да забелязва хората край себе си. Беше единадесет часа. Ниската зала на кафето пустееше — останаха само десетина души. Ърнест чуваше, че на една от масите говорят за конни състезания, на друга — за война, но думите долитаха до слуха, почти без да докосват съзнанието му — той оставаше спокоен и задоволен, оглеждаше разсеяно модела на масите и разположението им из залата. До два часа работа сигурно нямаше да има и дотогава възнамеряваше да остане тук. Но с внезапно смущение осъзна, че без нова поръчка не би могъл да оправдае заемането на масата, затова тръгна към бара за чай и сладки.
Докато му сервираха, в кафето влязоха две малки момичета. Едното седна на масата, но другото — по-голямото — отиде на бара. Когато се завърна на мястото си, Ърнест завари по-малката да седи там. Той се смути и обърка, но все пак седна, за да изпие чая си и да разреже кейка на четири. Момичето го загледа и продължи да го гледа, докато откъм бара не дойде по-голямата с две чаши димящ чай.
Двете малки момичета седяха, разговаряха и пиеха, забравили напълно присъствието на Ърнест, но той започна да усеща как тяхното стаено, детско оживление нахлува бавно в него. От време на време ги поглеждаше със съзнанието, че не е редно да остава до тях, но постепенно погледът му стана ласкав, добър и засмян. По-голямото момиче, около дванадесетгодишно, беше облечено в кафяво, твърде широко и дълго за него палто и макар че повечето време бъбреше и се смееше, Ърнест забеляза бледността на лицето й и нейните огромни, обли очи, които би нарекъл прекрасни, ако не познаваше добре това оживление, издаващо пренебрегнатия и беден човек.
По-малката не беше така оживена — тя само се усмихваше, отговаряше кратко и отсечено на сестра си. Пиеше своя чай и топлеше ръцете си о чашата — не я остави на масата, докато не изпи всичко. Нейните тънки, червени пръсти бяха обгърнали чашата, а погледът й бе втренчен в празното дъно. Разговорът им постепенно затихваше, докато замря и отстъпи на шума от уличното движение, който проникваше отвън, и на тракането на чашите и чиниите в самото кафе — брюнетката миеше съдовете и се готвеше за нахлуването на нови посетители през обедната почивка.
Ърнест пресмяташе колко ярда рексин1 ще му трябват, за да изпълни следобедната си поръчка, но когато по-малката заговори, той се вслуша несъзнателно.
— Ако са ти останали някакви пари, много ми се искат сладки, Алмичке!
— Нищо не остана — отговори нетърпеливо по-голямата.
— Не, останало е — и много ми се искат сладки!
Тя беше неотстъпчива, почти нападателна.
— И да искаш, и да не искаш, имам само два пенса.
— Можеш да купиш сладки с тях! — настояваше малката, обръщайки с пръсти празната чаша. — Няма да вземаме автобуса, защото до къщи и пеша не е далеко.