— Няма да се връщаме пеша — може да завали.
— Няма да завали!
— Слушай, и аз искам сладки, но не дотягам като тебе! — каза решително по-голямата и отряза всички пътища за отстъпление. Малката се предаде и замълча, загледана безсмислено пред себе си.
Ърнест бе изял всичко и извади цигара, а после: драсна клечка в металното краче на масата и дръпвайки дълбоко, изпусна дим. Почувства самотата, като тих прилив в лунна нощ, като водна лента, която приближава и залива пясъка, една изострена самота, дълбока като страдание, от което не можеш дори да заплачеш. Двете момичета седяха срещу него, заети само със себе си, и все още спореха дали да купят сладки или да се приберат с автобуса.
— Ще ни бъде студено — уговаряше я по-голямата, — ако се върнем пеша.
— Няма — отвръщаше неубедено малката.
Звукът на гласовете им му напомняше колко е самотен, всяко слово усилваше самотата му дотам, че се почувства безкрайно нещастен и опустошен.
Времето едва се влачеше — стрелката за минутите беше закована сякаш под един и същ ъгъл. Момичетата седяха едно срещу друго, без да го забелязват — той се сви и усети пустотата на света. Чудеше се как ще преживее тези празни дни, проточени напреде му като стоки върху спрял конвейер. Опита да си припомни нещо от миналото и потръпна от ужас, когато откри една бездна от тридесет години. Едничкото, което съзираше там, беше сива пелена — едничкото, което можеше да види напреде си, беше пак непрозирна мъгла, зад която се криеше нищото. Поиска да излезе от кафето и да направи нещо, за да може отсега нататък да бележи някак си вървежа на празните дни, но нямаше воля да се помръдне. Долови, че някой плаче, отърси се от мислите си и видя, че беше по-малката, закрила очите си с ръце.
— Какво има? — запита ласкаво той, като се приведе над масата.
Вместо нея отговори сурово по-голямата:
— Нищо. Държи се глупаво.
— Но сигурно не плаче без основание. Какво има? — започна да настоява кротко и успокояващо Ърнест, надвесвайки се все по-близо към нея. — Кажи, какво не върви? — И изведнъж си спомни нещо. Издърпа го като ярка нишка от някаква действителност, примесена със сън, увисна на блуждаещите думи, които се замярнаха в съзнанието му. Разговорът на момичетата отекна у него посредством сложния процес на възпоминанието. — Ще ви донеса да хапнете нещо — осмели се той, — може ли?
Малката свали свитите си на юмручета ръце от очите и вдигни поглед към него. Но по-голямата го стрелна възмутено и каза:
— Не желаем нищо. Тръгваме вече.
— Не, не си отивайте! — извика Ърнест. — Почакайте мъничко и ще видите какво ще ви донеса! — той стана и отиде на бара, оставяйки ги да си шепнат.
Върна се с чиния пасти и две чаши чай и ги постави пред мълчащите, загледани в него момичета. По-малката се усмихна. Кръглите й гладни очи бяха очаровани, но следяха с тревога всяко движение на ръцете му. По-голямата беше все още враждебна, но постепенно се предаваше, покорена от увереността на ръцете му, от ласкавите думи и от добротата, която излъчваше лицето му. Ърнест беше погълнат от това, че върши добро — така се бореше срещу чувството на самота, за което все още си спомняше, но само като за кошмарен сън.
Двете деца попаднаха под неговото обаяние, започнаха да ядат сладките и да посръбват от чая. Споглеждаха се, сетне поглеждаха Ърнест, който седеше край тях и пушеше. Кафето беше все още почти празно — неколцината, които се хранеха, бяха така потънали в себе си или толкова бързаха да погълнат яденето и да излязат, че изобщо не обръщаха внимание на малката компания в ъгъла. Сега, когато атмосферата помежду им стана по-дружелюбна, Ърнест ги заговори.
— Ходите ли на училище? — запита той.
По-голямата автоматично пое командването и отговори:
— Да, но днеска мама ни изпрати в града да й свършим нещо.
— А майка ви ходи ли на работа?
— Да — уведоми го тя, — работи целия ден.
Ърнест се окуражи:
— А готви ли ви?
Тя му отговори благосклонно още веднъж:
— Само вечер.
— А татко ви? — продължи той.
— Умря — каза по-малката с пълна уста, решавайки се да проговори. Сестра й я погледна неодобрително, като й даде да разбере, че е сбъркала, и че може да говори само под нейно ръководство.
— А днес ще ходите ли на училище? — прибави Ърнест.
— Да — отвърна делегатът, който имаше думата.
Ърнест се усмихна на нейното продължително, устойчиво самообладание.
— А как се казвате?
— Алма — уведоми го по-голямата, — а тя — Джоан — и посочи по-малката с леко кимване на глава.
— Често ли сте гладни?
Алма престана да яде и го погледна, колебаейки се как да отговори: