— Няма значение кои сме. Искам само да отговорите на въпроса ми!
Ърнест повиши леко глас, но не дръзна да погледне наглите очи на мъжа:
— Защо? — извика той. — Какво общо има това с вас? Защо ми задавате такива въпроси?
— От полицията сме — отбеляза сухо мъжът, — получихме оплаквания, че давате пари на тези малки момичета и ги отбивате от правия път.
От болка Ърнест поиска да се изсмее. Не го направи само, за да не озлоби детективите. Започна да обяснява:
— Но… но… — сетне разбра, че няма да продължи. Много беше това, което искаше да каже, а не можа да промълви и дума — в очите му се промъкна слисаният израз на объркано животно.
— Виж какво! — каза многозначително мъжът. — Излишни са ни твоите „но“. Знаем всичко за тебе. Знаем кой си. Познаваме те всъщност от години. Настояваме да оставиш на мира тези деца и да преустановиш всякакъв контакт с тях. Такива като тебе не могат да дават пари на малки момичета! Ти беше длъжен да знаеш какво правиш и да проявиш повече разум!
Най-сетне Ърнест започна гръмко да протестира:
— Уверявам ви, че сме приятели! Не мисля нищо лошо! Грижа се за тях, правя им подаръци като на мои собствени деца. Те са единствените близки, които съм имал. А защо да не мога да се грижа за тях? Защо трябва да ми ги отнемете? За какво се мислите? Махайте се!… Махайте се… — гласът му се издигна до безсилен вик на негодувание и хората в препълненото кафе се извърнаха и загледаха Ърнест — искаха да разберат причината за този шум.
Не можеше да се каже, че детективите действат припряно — бяха само бързи и знаещи. Застанаха от двете му страни, повдигнаха го, прекараха го край бара и го изведоха на улицата, държейки го здраво за китките. Когато минаваше край бара, Ърнест видя, че двете момичета държат чиниите си и гледат уплашени и изумени как го извеждат навън.
Завлякоха го до края на улицата и му поговориха още малко, все още стиснали здраво китките му.
— А сега слушай, не желаем да се занимаваме повече с тебе, но ако те видим още веднъж с тези момичета, ще се разправяш със съда! — Решителността на този глас действаше като физическа принуда, която тласна Ърнест на границата на умопомрачението.
Стоеше безмълвен. Искаше му се да каже много, но думите не можаха да достигнат устните му, които се гърчеха безпомощно от срам и ненавист, неспособни да оформят дори едно-едничко слово.
— С добро те караме да ги оставиш — продължи, детективът, — ясно ли е?
— Да — отговори с усилие Ърнест.
— Добре, Хайде изчезвай! И да не сме те видели вече с тези момичета!
Ърнест почувства само, че земята се изплъзва изпод краката му, вълна на страх се разби в съзнанието му, той усети непоносимата и позната пустота, която се изливаше вътре в самия него от някаква мъничка, неоткриваема пукнатина. Сетне се изпълни с ненавист към всичко, с остра жал към всичко живо и накрая — с непоносимо остра жал към себе си. Искаше да заплаче, а не можеше — можеше, само да бяга от своя позор.
После с всяка стъпка страданието му започна да стихва. Огорчението му отлиташе, заменяше се с чувство, чиято дълбочина никога не беше изпитвал. Докато крачеше по тротоара сред обедната тълпа, в походката му се появи по-устремена целенасоченост. Когато блъсна летящите врати и влезе в препълнения и шумен бар, Ърнест разбра, втренчил поглед в прекрасната, толкова примамна клопка на бирените бутилки, че само те ще го завлекат в единствената и съвършена забрава — и помисли, че нищо вече не ще може да го уязви.