Късно вечерта, изнурени от тежка работа, робите се завърнаха в колибите. Облечени в мръсни дрипи, всички, мъже и жени, изглеждаха измъчени и навъсени. На тях съвсем не им беше до дружелюбно отнасяне с новопристигналите. Негърското селище се оживи, но не с приятни гласове. То кънтеше от груби, пресипнали гласове — караха се за ръчните мелнички, на които всеки бързаше да смели своята жалка дажба царевица, защото вечерята им се състоеше само от питки, направени от това царевично брашно. Още преди изгрев слънце ги бяха изкарали на полето и те, подтиквани от камшиците на Самбо и Куимбо, бяха работили целия ден без отдих. Беритбата на памука сега бе в своя разгар и Легри употребяваше всякакви средства, за да изсмуче и последните сили на своите роби.
Том напразно се взираше да види поне едно приветливо и дружелюбно лице между негрите, които пристигаха. Но срещна само намусени, груби, озлобени мъже и слаби, измъчени и изплашени жени. Скрибуцането на ръчните мелници се чуваше до късно през нощта. Те бяха много малко на брой, а хората, които искат да мелят — много повече; по-силните изблъскваха по-слабите, които се добираха до мелниците едва накрая.
— Хей, ти! — извика Самбо, като се доближи до мулатката и й подхвърли торбичка с царевица. — Как ти беше името?
— Люси — отвърна жената.
— Е добре, Люси, сега ти си моя жена. Вземи да смелиш тази царевица и ми изпечи питка за вечеря.
— Не съм ти жена, нито пък някога ще бъда — каза остро Люси, добила в отчаянието си внезапна сила. — Махай се оттука…
— Като ти ритна един!… — извика Самбо и вдигна заплашително крак.
— Можеш и да ме убиеш, ако искаш! — отвърна Люси. — Колкото по-скоро, толкова по-добре. Да бях умряла!
— Ей, Самбо, ако вземеш да биеш робите и да ги правиш негодни за работа, ще те обадя на господаря — намеси се Куимбо; той току-що беше изтръгнал грубо мелницата от ръцете на три изморени жени, които искаха да смелят своята царевица.
— Аз пък ще те обадя, че не оставяш жените да си смелят царевицата — заплаши Самбо. — Ти по-добре гледай себе си. Том беше прегладнял от пътя и едва се държеше на краката си.
— Ето и на тебе, чернокожа мутро! — каза Куимбо и му подхвърли торбичка с царевица. — И внимавай. Това ти е за цяла седмица. Повече не ще получиш.
Том чака до късно, докато стигна до една от ръчните мелници. Но когато му дойде редът, той съжали две капнали от умора жени, смля първо тяхната царевица, сложи няколко цепеници в догарящия огън, дето мнозина печаха питки, и чак тогава се залови да приготви своята вечеря. Услугата беше малка, но тя трогна жените, загрубелите им лица сякаш се озариха от доброта и те поискаха да омесят царевичната му питка и му помогнаха да я опече.
Останал сам, Том дълго седя край тлеещия огън, който хвърляше върху лицето му мъждеещата си светлина. На небето спокойно светеше ясна сребърна луна. Най-после той стана бавно и тъжно се отправи към колибата, която му бе отредена. На земята — един до друг, спяха вече уморени роби. Тежкият и задушен въздух в колибата го отблъсна. Той погледна навън, но нощта беше студена и влажна, а той беше капнал от умора. Той се зави в дрипавото одеяло, което единствено му служеше за завивка, изтегна се на сламата и заспа.
Глава XXXIII
КАСИ
Том скоро разбра на какво може да се надява и от какво трябва да се страхува в новия си живот. Всяка работа му идеше отръки, а по природа беше старателен и добросъвестен. Благ и отстъпчив, той реши, че с усърден труд ще съумее, до известна степен да намали бедите си, като се надяваше, че ще му се удаде да се спаси по някакъв начин.
Легри мълчаливо оцени новия си роб като първокачествен работник, но все пак изпитваше към него смътна неприязън, която обикновено лошите хора изпитват към добрите. Той почувствува, че Том мълчаливо осъжда грубите му и жестоки обноски, които той често проявяваше към беззащитните негри, а подобно неодобрение дразни господаря, дори когато изхожда от страна на неговия роб. Към своите другари по съдба Том се отнасяше със съчувствие и топлота, неща нови и странни за тях. Легри забеляза това и се озлоби. Той бе купил Том с намерение да го направи нещо като надзирател и да му поверява управлението на плантацията през време на кратките си отсъствия. Но според него най-важното качество на човек на такава длъжност беше жестокостта. Легри реши, че трябва да направи Том жесток и няколко седмици след пристигането му поиска да се заеме с тази работа. Една сутрин, когато негрите тръгваха за полето, Том учудено забеляза една нова работничка между тях. Нейната външност привлече вниманието му: жената бе висока, стройна, с изящни ръце и крака, облечена спретнато и прилично. Тя изглеждаше на 35–40 години, а който видеше лицето й, никога не можеше да го забрави. Още от пръв поглед личеше, че тази жена беше прекарала силни, мъчителни и дълбоки преживявания. Високото й чело, чистата линия на красивите й вежди, правилният нос, прекрасната извивка на устните, грациозната й глава и шия показваха, че тя е била някога много красива. Но по лицето й имаше дълбоки бръчки на мъка и горчиви страдания. Чертите й бяха заострени, страните й мърво беди и хлътнали и цялата й фигура показваше изтощение. Най-силно впечатление правеха очите — големи, черни и дълбоки, засенчени от тъмни дълги мигли и пълни с тъга и отчаяние. Свирепа гордост и дързост се четяха във всички нейни движения, в извивката на устните й, във всяка черта на лицето й; но в очите й имаше дълбока, безпределна мъка, която не отговаряше на нейното презрително държание.