Коя беше тя, откъде беше дошла? Том не знаеше. Тя вървеше до него изправена и горда в сивия мрак на ранната утрин, но на останалите роби тя изглеждаше позната. Нейното присъствие явно правеше впечатление на тези дрипави, измъчени от глад нещастници. Те се обръщаха да я гледат и ликуваха.
— И на нея най-после й дойде редът! Пада й се! — каза някой.
— Хи, хи, хи! — засмя се друг. — Сега ще видиш колко е хубаво, мис.
— Ще я видим да работи!
— Дали и нея ще бият довечера както другите?
— Ех, да можех да видя, когато я налагат! Жената не обръщаше внимание на подигравките и продължаваше да върви със същия презрителен и надменен израз, сякаш не ги чуваше. Том, който винаги бе живял между изтънчени и културни хора, веднага почувствува интуитивно от вида и обноските й, че и тя принадлежи към тях. Но как и защо бе стигнала до това унизително положение — това той не можеше да си обясни. Жената не му каза ни дума, нито дори го погледна, макар че през целия път вървеше редом с него.
Том почна да работи, но тъй като тя не бе далеко от него, от време на време поглеждаше към нея. Той веднага разбра, че вродената й ловкост и съобразителност правеха работата й по-лека, отколкото на много други. Тя събираше памука бързо и сръчно и със същия надменен израз, сякаш презираше и работата, и унизителното положение, в което беше поставена.
През целия ден Том и мулатката, която беше закупена заедно с него, работиха близо един до друг. Тя изглеждаше много болна, охкаше и се олюляваше, като че всеки момент може да се строполи на земята. Като дойде до нея, Том, без да каже нито дума, прехвърли няколко шепи памук в нейния кош.
— О, не, недей! — учудено каза мулатката. — Ще си навлечеш неприятности.
Точно тогава към тях се приближи Самбо, който имаше зъб на тази жена. Той размаха камшика и се развика с грубия си прегракнал глас:
— Аз ще я свестя — извика Самбо и злобно се ухили. — Моето лекарство е по-добро от камфор. — И като извади карфица от ръкава на куртката си, той я забоде цялата в крака на жената. Тя изохка и се опита да стане.
— Ставай да работиш, говедо, защото мога да ти покажа и друг номер.
Жената стана; в продължение на няколко минути прояви нечовешки усилия и работи с трескава бързина.
— Хем все така да работиш! — извика Самбо. — Иначе ще проклинаш живота си.
— Предпочитам да не живея — отвърна жената и Том я чу да добавя: — Докога, о, господи! Защо не ни помогнеш?
Без да се страхува от това, което може да го сполети, Том се приближи до мулатката и изсипа всичкия памук от своята торба в нейния кош.
— О, не бива да правиш това — прошепна жената. — Ти не знаеш какво могат да ти направят.
— Каквото и да ми направят, по-лесно ще го понеса от тебе — отвърна Том и веднага се върна на мястото си. Всичко това стана за един миг. Неочаквано непознатата жена, която работеше наблизо и чу техния разговор, повдигна дълбоките си тъмни очи и ги устреми към Том. След това сграбчи памук от своя кош и го сложи в коша на Том.
— Ако знаеше къде се намираш, ти не би постъпил така — каза тя. — Като постоиш тука един месец, ще престанеш да помагаш на другите. Ще видиш, че ще ти е трудно да се грижиш дори само за собствената си кожа.
— Господ ще ми помогне, мисис — каза Том, като неволно употреби учтивата форма.
— Бог никога не идва насам — горчиво отвърна жената и сръчно продължи работата си; по устните й наново се появи презрителната усмивка.
Но от другия край на полето Самбо забеляза какво прави жената и тръгна право към нея, като размахваше камшика си.
— Ето какво било! — извика той тържествуващ. — И ти хитруваш. Сега си ми вече в ръцете, пази се да не си изпатиш!
В черните очи на жената блесна мълния. Устните й се разтрепераха, ноздрите й се разшириха. Тя се обърна и хвърли върху надзирателя поглед, пълен с ярост и презрение.