— Ето това е всичко, което мога да направя за тебе — каза тя, като повдигна главата му и пъхна под нея вместо възглавница бала памук.
Том й благодари. Тя седна на пода, обгърна коленете си с ръце и се загледа втренчено пред себе си. Лицето й имаше мрачен и измъчен израз. Бонето й се беше смъкнало назад и дългата й черна коса падаше на вълни около необикновено тъжното й лице.
— Няма смисъл, бедни приятелю — проговори тя най-сетне.
— Няма смисъл да се опитваш. Ти си смел и правото е на твоя страна. Но всичко това е напразно. Безсмислено е да се бориш. Ти си в ръцете на дявола Той е по-силен и ти ще трябва да се подчиниш.
Да се подчини! Нима в минути на слабост и когато изнемогваше от мъка, той сам не бе си казвал същите думи? Том се сепна. Тази мрачна жена с трескав поглед и тъжен глас му се струваше въплъщение на изкушението, с което той се бореше.
— Господи, боже мой! — изпъшка той. — Как бих могъл да се покоря?
— Безполезно е да викаш бога. Той никога не чува — каза твърдо жената. — Аз мисля, че няма бог или ако има, той е против нас. Всичко е против нас — и земята, и небето. Всичко ни тласка към ада. Защо да не отидем?
Том затвори очи и потрепери от ужас при тези думи.
— Явно е — продължи жената, — че ти не знаеш нищо от това, което става тук. Да аз знам. Вече пет години, откакто духом и тялом живея под ботуша на този човек и го мразя така, както мразя дявола… Плантацията е уединена всред блатата и до най-близкото селище има не по-малко от десет мили. Няма никакъв бял човек, който да свидетелствува дали си бил изгорен жив, попарен с вряла вода, нарязан на късове, хвърлен на разярените кучета или бит до смърт. Тука няма никакъв закон — нито божи, нито човешки, който да защити тебе или някого от нас… А този човек!… Няма зло, което той да не е способен да стори. Косите ще ти настръхнат, зъбите ти ще затракат от ужас, ако ти разкажа само какво съм видяла и какво съм научила тука. Не, няма смисъл да се съпротивяваш! Няма миг през тези пет години, които прекарах при този човек, в който да не съм проклинала живота си. А сега той е довел едно съвсем младо момиче — едва на петнадесет години… — Каси се засмя с див, пълен с горчивина смях, който отекна зловещо под порутения навес.
Том скръсти ръце. Какъв мрак и ужас!
А жената продължи със суров глас:
— И нима тия жалки кучета, с които работиш, заслужават да страдаш зарад тях? Всеки един от тях ще се обърне срещу теб при първа възможност. Те са най-низките и най-жестоките същества. Не заслужава да страдаш заради тях!
— Нещастните! — каза Том. — Какво ги е направило жестоки? Ако се покоря, аз ще привикна и лека-полека ще стана като тях. Не, не, мисис! Аз загубих всичко — жена, деца, дом и добър господар… той щеше да ме освободи, ако беше живял само още няколко дни. Аз загубих завинаги всичко на този свят, не мога да погубя и себе си… Не, не мога да стана безчовечен на всичко отгоре!
— Но какво ще правиш? — запита Каси — Ще видиш, утре те отново ще се заловят с тебе. Аз ги знам. Видяла съм всичките им злодеяния. Страшно е да се помисли само какво ще стане с теб. Накрая те ще те накарат да се подчиниш.
— Господи Исусе Христе! — възкликна Том. — На тебе предавам душата си. Не ме изоставяй. Не допускай да им се покоря.
— О — въздъхна Каси, — колко пъти досега съм слушала тези вопли и молитви, но те никому не са помогнали — всички са били смазани, но са се подчинявали. Ето и Емелин се опита да се бори, и ти също — но каква полза от това? Вие или ще се покорите, или ще умрете от бавна смърт.
— Добре, тогава ще умра! — каза Том. — Колкото и да продължават да ме изтезават, все ще има край. И какво повече могат да ми направят? Аз съм спокоен и зная, че бог ще ми помогне да понеса страданията.
Каси не каза нищо. Тя втренчено гледаше към пода.
— Може би така и трябва — прошепна тя сякаш на себе си.
— Тези, които се покориха, за тях няма вече надежда, никаква надежда! Ние сме потънали в мръсотия, живеем в мерзости, докато станем противни сами на себе си! И почваме да копнеем за смъртта, а не намираме сили да сложим край на живота си. Не, няма надежда, няма!… И това момиче сега… аз бях на нейната възраст тогава!… Погледни ме — обърна се тя към Том и заговори бързо:
— Виж на какво съм заприличала! Аз съм израснала в разкош. Първото нещо, което помня, е как като дете играех в богати салони, как бях обличана като кукла и как всички наоколо се възхищаваха от мен! Прозорците на стаите гледаха към градина, където под портокаловите дървета играех на криеница с братята и сестрите си. След това ме дадоха в един пансион — какво ли не учеха там! — музика, френски, бродерия… И когато бях на четиринадесет години, аз се върнах в къщи за погребението на баща си. Той почина твърде ненадейно. Когато се стигна до уреждане на работите, разбра се, че това, което беше оставил, едва щеше да стигне, за да покрие задълженията му. При описване на имуществото и аз бях поставена в описа. Майка ми беше робиня; баща ми постоянно мислеше да ме освободи, но не беше го направил и затова бях поставена в списъка на вещите. Аз знаех, че съм робиня, но не бях се замисляла много върху това. Никому не минаваше през ум, че този силен и здрав човек може да умре. Четири часа преди смъртта си той бил напълно здрав — той беше една от първите жертви на холерата в Нови Орлеан. На другия ден след погребението жената на моя баща заедно със своите деца отиде в плантацията на родителите си. Видя ми се странен начинът, по който се отнесоха с мене, но не съзнавах напълно какво става. Предоставиха на един млад адвокат да уреди всички въпроси. Той идваше всеки ден и беше много внимателен с мен. Един ден той доведе със себе си и друг млад човек, който ми се стори най-хубавият мъж, когото бях виждала някога. Никога няма да забравя тази вечер. Ние се разхождахме в градината. Бях самотна и много тъжна, а той беше толкова мил и нежен с мен. Каза ми, че ме е виждал, преди да отида в пансиона, че отдавна ме обича и че ще ми бъде приятел и закрилник. Накъсо казано, той беше платил две хиляди долара за мене и аз бях станала негова собственост, но аз тогава не знаех това — аз го обичах… Обичах го — повтори Каси и замълча за миг. — Да. Колко много го обичах! Аз и сега го обичам е ще го обичам винаги, докато съм жива… Той беше толкова красив, толкова умен и толкова благороден! Даде ми на разположение прекрасно обзаведена къща със слуги; имах коне, карети тоалети… всичко, което може да се купи с пари. Но аз не ценях всичко това. Единствено той ме интересуваше. Аз го обичах повече от всичко на света — бях готова да дам душата си за него и му се подчиних напълно!