Но аз се бях решила — да, твърдо бях решила да не го оставя да порасне! То беше само на две седмици — взех го на ръце, целунах го и заплаках над него; после му дадох опиум и го притиснах до гърдите си, докато заспа навеки. О, как го оплаквах и как жалеех по него! Никой не се усъмни в това, че по погрешка съм му дала опиум. А това е едно от малкото неща, за които не съжалявам и до днес. Какво по-хубаво от смъртта можех да дам на горкото дете? След това отново ме продадоха. Минавах от ръка на ръка, докато повехнах и се появиха бръчки по лицето ми. И на всичко отгоре ме хвана треска… Тогава ме купи този злодей и ме доведе тука…
Каси замлъкна. Тя беше разказала живота си бързо и възбудено: понякога говореше на Том, а понякога изглеждаше като че говори на себе си. В думите й имаше толкова страст и такава покоряваща сила, че Том забрави болките от раните си и като се приповдигна на единия си лакът, я гледаше как крачи с развети коси от единия до другия ъгъл на навеса. Отведнъж, тя се спря.
— Ти ми разправяш — поде наново тя, — че имало бог, бог, който гледал на земята и виждал всичко, каквото се върши. Но защо той допуска тези нещастия?… Не, аз няма да дочакам неговата помощ… Аз сама ще отмъстя за себе си и за своите деца… и то скоро. — Тя стисна юмрук, а в уморените й черни очи проблясна пламъкът на безумие. — Ще го изпратя там, където му е мястото! А мене и жива да ме изгорят, ми е все едно!
След няколко мига нейната възбуденост премина: успокоена, тя се приближи бавно до Том:
— С какво мога да ти помогна, нещастни човече? Искаш ли още вода?
Нежният и състрадателен тон, който прозвуча в думите й, добродушният й израз бяха в пълен контраст с предишната й свирепост.
Том пи вода и я погледна, сякаш искаше да й каже нещо, но Каси го прекъсна с решително движение:
— Не, не бива да говориш. Бедният! Опитай се, ако можеш, да заспиш.
Каси постави водата близо до него, поправи постелята, за да му бъде по-удобно, и излезе.
Глава XXXV
ЗНАМЕНИЕ
Дневната стая в къщата на Легри беше обширна и дълга, с грамадна камина. Някогашните скъпи и пъстри тапети сега висяха изпокъсани, разлепени и избелели по влажните стени. В стаята се носеше противен дъх на влага, мръсотия и гнилост, които обикновено са характерни за изоставените стари къщи. По тапетите личаха мръсни петна от бира и вино, виждаха се бележки с тебешир и дълги редици от цифри, сякаш някой се бе упражнявал в смятане. В камината имаше мангал с разпалени дървени въглища, защото в тази огромна стая, дори когато времето беше топло, вечер ставаше влажно и студено. Освен това Легри искаше да има откъде да пали пурите си и къде да стопля вода за пунш. Червеникавата светлина, която идваше от камината, огряваше невероятното и безнадеждно безредие в стаята разхвърляни навсякъде, лежаха седла, юзди и различни конски хамути, камшици, палта и различни други дрехи и между всичко това се разполагаха на воля познатите ни вече кучета.
Легри си приготвяше пунш, като сипваше топла вода от очукана и разкривена кана в една чаша, и си мърмореше:
— Дявол да го вземе този Самбо! Насъска ме срещу новите работници точно в разгара на работата. Ето този няма да бъде годен за работа поне една седмица.
— Ти все такива ги вършиш! — каза някой зад него. Това бе Каси, която се бе промъкнала незабелязано в стаята и бе го чула да говори на себе си.
— Вещице, пак ли си се върнала, а?
— Да, върнах се — отвърна тя с безразличие. — Имам да свърша някои свои работи.
— Лъжеш, мръснице! Помни какво съм ти казал — или се дръж както трябва, или стой при негрите и се храни и работи заедно с тях.
— Хиляди пъти предпочитам да живея в най-мръсната дупка в селището при негрите, отколкото да бъда газена под твоя ботуш.
— И все пак така е — изръмжа Легри свирепо и я хвана за ръката. — За щастие ти си още под моя ботуш.
— Внимавай, Саймън Легри! — извика жената и очите й светнаха. В дивия й като на обезумял човек поглед имаше нещо страшно. — Ти се боиш от мене — добави тя, като отмерваше всяка своя дума. — И имаш право да Се страхуваш. В мене се е вселил дяволът!