Легри се трогна, сърцето му трепна, той се поколеба, но буйният груб характер надделя. Той продължи да пие и буйствува повече от преди, за да задуши съвестта си. Веднъж нощем, когато нещастната му майка в пристъп на отчаяние падна на колене пред него, той я блъсна безчувствено на земята и избяга на парахода. След това Саймън дълго време не чу нищо за майка си, но една нощ, когато гуляеше с пияни приятели, някой му подаде писмо. Той го отвори и от него изпадна една дълга къдрица руса коса, която се уви около пръстите му. В писмото му съобщаваха, че майка му е умряла и че преди смъртта си му бе простила и го бе благословила.
Легри хвърли в огъня писмото й изгори къдрицата коса. Но когато тя пламна, той с ужас си помисли за вечния огън, който го очаква в ада… Той се опита да заличи спомена за това с пиянство и весели, оргии. Но често в тишината на нощта, когато оставаше сам с неспокойната си съвест, до него се изправяше бледият призрак на майка му, той чувствуваше как къдрицата коса се увива около пръстите му и целият облян в студена пот, скачаше ужасен от леглото.
— Проклятие! — мърмореше Легри на себе си, като сърбаше пунша. — Откъде го е взел? Тази къдрица приличаше толкова много на… Уф! Аз мислех, че вече всичко съм забравил… Проклятие! Не може нищо да се забрави… Но по дяволите!… Защо седя сам? Да повикам Емелин? Тя ме мрази — маймуна такава! Но аз ще я накарам да дойде!
Легри иЗлезе в обширното антре, през което се минаваше За горния етаж по извита и някога красива вътрешна стълба. Сега тук беше мръсно и мрачно и заприщено от захвърлени непотребни вещи и сандъци. Голите стълби се извиваха в мрака и не им се виждаше краят. През счупения прозорец над вратата проникваше бледа лунна светлина. Въздухът беше задушен и влажен като в подземие.
Легри се спря пред стълбата и се ослуша — някой пееше; това изглеждаше невероятно и зловещо в запустялата стара къща… А може би това идеше от възбудените му нерви… Пет! Какво е това?
Силен и трогателен глас пееше любимата песен на робите:
О, ще има плач и ридания, плач и ридания пред престола господен!
— Дяволите да я вземат! — изръмжа Легри. — Ще я удуша… Еми, Еми! — извика той грубо. Но само ехото на стените му отговори, сякаш му се подиграваше, а звънкият глас продължи:
Майки и деца ще се разделят, бащи и деца ще се разделят, ще се разделят навеки…
Легри се спря. Би го било срам да признае, но едри капки пот избиха по челото му и сърцето му заби от страх.
Стори му се дори, че нещо бяло се мярна и изчезна в мрака. Той се разтрепери пред мисълта, че призракът на майка му би могъл да се яви ненадейно пред очите му.
— Едно нещо знам сега — каза той на себе си, като се връщаше с неуверени стъпки в стаята. — Ще оставя на мира този негър. И за кой дявол ми беше тази проклета хартия! Сигурно съм омагьосан. Ето още треперя и цял съм в пот. Откъде ли е взел тази коса? Не, не може да бъде същата! Нали я изгорих! Изгорих я със собствените си ръце. Смешно е да се мисли, че тя може да възкръсне от мъртвите… Ей, стига сте спали, ставайте! — Легри ритна кучетата и подсвирна.
Но те го погледнаха със сънливите си очи и наново задрямаха.
— Ще извикам Самбо и Куимбо — си каза Легри. — Да попеят и поиграят дяволските си танци… да разсеят ужасните ми мисли.
Легри сложи шапката си, излезе на верандата и наду рога, с който обикновенно викаше двамата си черни надзиратели.
Когато Легри изпадаше в добро настроение, той често викаше тези важни персони Самбо и Куимбо при себе си и след като, ги разгорещеше с уиски, се забавляваше, като ги караше да пеят, да танцуват или да се борят — според настроението си.
Между един и два часа след полунощ Каси се връщаше в къщата след посещението си при Том и чу откъм дневната стая дивите викове, крясъци, писъци и песни, примесени с лаенето на кучетата.
Тя се изкачи на верандата и погледна вътре. Легри и двамата му надзиратели, безобразно пияни, пееха и се надвикваха, събаряха столовете и отвратително се пулеха и кривяха един на друг.
Каси опря малката си нежна ръка на прозореца и ги загледа втренчено. Черните й очи издаваха ярост, презрение и дива болка.
— Нима ще бъде грях да се отърве светът от такъв злодей! — си каза тя.
После бързо се върна обратно, влезе в къщи през задния вход, изкачи се по стълбата и потропа на вратата на Емелин.
Глава XXXVI
ЕМЕЛИН И КАСИ
Каси влезе и завари Емелин, побледняла от страх, да седи в най-отдалечения ъгъл на стаята. Девойката скочи изплашена, но като видя, че е Каси, се хвърли към нея, хвана я за ръката и й каза: