— О, Каси! Колко се радвам, че дойде! Боях се, че е… Да знаеш само, какъв ужасен шум се вдига долу цялата вечер!
— За жалост знам — каза Каси сухо. — Не за пръв път го чувам.
— Каси! Кажи, не можем ли да избягаме оттук? Все ми е едно къде — в блатата, при змиите, където и да е! Нима не можем да се денем някъде?
— Никъде — само в гроба! — отвърна Каси.
— Ти никога ли не си се опитвала да избягаш?
— Други се опитаха и видях как свършиха — отговори Каси.
— Готова съм да живея в блатата и да гриза кората на дърветата. От змиите не ме е страх. Предпочитам да живея сред тях, отколкото до този… — говореше Емелин развълнувано.
— Мнозина мислеха като тебе — отговори Каси. — Но в блатата дълго не можеш да останеш… Ще те надушат кучетата и ще те върнат, а после…
— Какво ще ми направят после? — Девойката я гледаше в очите и очакваше отговора й със затаен дъх:
— По-добре да попиташ какво не би ти направил — отговори Каси. — Той добре е изучил занаята си всред пиратите в Западна Индия… Няма да можеш да заспиш, ако ти разправя какво съм видяла и чула, как той се хвали понякога с подвизите си. Тук съм чувала писъци, които със седмици след това ечаха в ушите ми. Долу, при колибите, има едно място, където стърчи черно, прокълнато дърво, а земята около него е покрита цялата с черна пепел… Запитай когото и да било какво е имало там и ще видиш дали някой ще посмее да ти отговори.
— Какво искаш да кажеш?
— Не, няма да ти кажа. Страшно ми е дори да си помисля. И какво ще стане утре, ако Том продължи да упорствува както днес.
— Ужасно! — извика Емелин. По лицето й нямаше капка кръв.
— Каси, кажи ми какво да правя!
— Това, което аз направих: пий. Отначало аз също привикнах с мъка, но сега не мога, без да пия. Човек трябва да има някаква утеха — и като пийнеш, нещата около тебе не ти изглеждат толкова страшни.
— Моята майка ми е казвала никога да не пия — отвърна Емелин.
— Твоята майка ти е казвала — развълнувано каза Каси, като подчерта с горчивина думата майка. — Каква полза има от майт чините съвети. Купуват те и плащат за тебе — ти принадлежиш на този, който те е купил. Това е истината. Пий ракия, Емелин. Пий, колкото можеш, и ще ти стане по-леко.
— Каси, Каси, съжали ме.
— Да те съжаля!… Нима не те съжалявам? Нима аз нямам дъщеря. Бог знае къде е сега и кой й е господар. Навярно върви по пътя на майка си… И децата й ги чака същата участ. И няма край това вечно проклятие!
— По-добре да не бях се раждала — каза Емелин, като кършеше ръцете си.
— Отдавна го желая. И как го желая! Но нямам воля да посегна на живота си — отвърна Каси, устремила тъжния си и пълен с отчаяние поглед в тъмнината.
— Грешно е да се убиеш — каза Емелин.
— Но не е по-грешно от това, което правим всеки ден!
Емелин се извърна и закри лицето си с ръце.
Докато траеше този разговор, Легри, Мъртво пиян след оргията, заспа долу във всекидневната стая.
Сънят му беше тежък и трескав. До него застана забулена фигура и допря до челото му студената си мека ръка. Стори му се, че я познава въпреки воала. Той цял се разтрепери от ужас. После му се стори, че чувствува същата коса да се увива около пръстите му и след това около шията му и да я стяга, да я стяга. Не можеше да си поеме дъх. След това като че чу шепот, шепот който смрази кръвта му. Тогава се видя надвесен над страхотна пропаст, в смъртен ужас той се мъчеше да се задържи, да не падне, но черни ръце се протягаха и го дърпаха… Каси дойде зад него, изсмя се и го блъсна. И тогава пак се появи забулената фигура, отхвърли покривалото и откри лицето си. Беше майка му… Тя отвърна лице от него и той полетя в пропастта, все по-надолу, надолу всред пронизващите писъци, охкания, демонски смях… Легри се събуди.
Розовата светлина на спокойната утринна зора вече проникваше в стаята. Легри се събуди с ругатни на устата. Какво го интересува ежедневното чудо на зазоряването, златните и пурпурни лъчи? Като звяр той гледаше, без да вижда. Той се препъваше но стигна до ракията, напълни чашата и изпи половината.
— Прекарах страшна нощ — оплака се той на Каси, която тъкмо влизаше през отворената врата.
— Тепърва ще имаш много такива нощи — отвърна тя сухо.
— Какво искаш да кажеш с това, мръснице?
— Ще разбереш след някой друг ден — отвърна Каси все със същия тон. — Слушай, Саймън Легри, искам да ти дам един съвет.
— По дяволите с твоите съвети!
— Аз те съветвам да оставиш Том на мира — каза тя твърдо, като подреждаше някои неща из стаята.
— Ти защо се грижиш за него?
— Защо ли? Да ти кажа право, и аз не знам! Щом ти прави удоволствие, след като си платил за него хиляда и двеста долара, да го унищожиш в разгара на работата, за да излееш злобата си — твоя работа!… Аз направих, каквото можах за него.