— Да, Елиза — каза Джордж и я прегърна. — Сега съдбата ни виси на косъм. Да бъдеш толкова близко, да виждаш целта и отведнъж да загубиш всичко. Не бих могъл да преживея това, Елиза…
— Не се страхувай! — каза тя бодро. — Ще успеем.
— Ти си прекрасна жена, Елиза — каза Джордж и я притисна силно към себе си. — О, дали ще бъдем най-после щастливи. Ще имат ли край тези години на нещастие? Ще бъдем ли свободни?
— Уверена съм в това, Джордж. — Тя го погледна и сълзи на надежда и радост блеснаха под дългите й тъмни мигли.
— Ти ми вдъхна вяра, Елиза — каза Джордж и стана изведнъж. — И аз вярвам. Хайде да вървим!… Да, наистина — каза той, като я гледаше с възхищение. — Ти си очарователно малко момче. И колко ти отиват тези къдри! Сложи си шапката… Така, малко накриво. Никога не си била по-хубава! Но време е да тръгваме. Мисис Смит как ли е нагласила Хари?
В този момент вратата се отвори и в стаята влезе жена на средна възраст с лице, вдъхващо уважение. Тя водеше за ръка малкия Хари, преоблечен като момиче.
— Колко е хубав като момиче! — каза Елиза, като го разглеждаше от всички страни. — Ще му викаме Хариет, нали? Не му ли подхожда това име?
Учудено от странното облекло на майка си, момченцето застана мълчаливо. То въздъхваше дълбоко от време на време и я поглеждаше изпод черните си къдри.
— Хари, нима не познаваш майка си? — запита тя и простря ръце към него. Детето се притисна страхливо към мисис Смит.
— Не бива, Лиза. Нали знаеш, че то трябва да е далеч от тебе.
— Знам, че е глупаво — отвърна Елиза. — Но не мога без него. Хайде, къде ми е пелерината? А, ето я. Джордж, покажи ми как се носи.
— Ето така — каза Джордж и я метна на раменете си.
— Така значи — каза Елиза и направи същото движение. — И още трябва да правя големи крачки и да се старая да изглеждам по-самонадеяна.
— Не се престаравай. Има и скромни младежи. Скромният тип повече ще ти подхожда.
— Боже мой, и ръкавици! Но ръцете ми цели се губят в тях.
— Съветвам те да не ги сваляш от ръцете си — каза Джордж.
— Твоите нежни лапички могат да издадат всички ни. И така, мисис Смит, помнете, вие сте наша леля и пътувате под наша закрила.
— Чух да разправят — каза мисис Смит, — че на пристанището дошли някакви хора и предупредили всички капитани на параходите за бягството на мъж и жена с дете.
— Така, значи. Добре де, щом видим такива бегълци, ще им съобщим — каза Джордж.
Каретата пристигна и гостоприемното семейство се струпа около гостите, за да им пожелае добър път.
Според съвета на Том Локър бегълците се бяха преоблекли, за да измамят преследвачите. Добрата мисис Смит живееше в Канада. Тя за щастие се връщаше у дома си и се съгласи от няколко дни да мине за леля на Хари. За да свикне с нея, детето беше оставено само на нейните грижи. Малко повече галене и по-голямо количество сладки бонбони успяха да затвърдят голямата привързаност на малкия джентълмен.
Каретата се спря на пристанището. Двамата млади хора се изкачиха по мостика на парахода. Елиза като добър кавалер подаде ръка на мисис Смит, а Джордж се погрижи за багажа. Когато се приближи до капитанската каюта, за да вземе билети, Джордж чу двама души да разговарят:
— Наблюдавах всички пътници, които се качиха, и съм уверен, че не са на този параход.
Тези думи бяха казани от един от служещите на парахода, а човекът, към когото бяха отправени, беше някогашният ни приятел Меркс. С присъщата си упоритост той беше дошъл чак в Сандъски, за да открие и унищожи изскубналата му се жертва.
— Жената едва се различава от белите жени — каза Меркс.
— Мъжът е много светъл мулат. Той има клеймо върху едната си ръка.
Ръката, с която Джордж плащаше билетите, потрепери, но той спокойно се обърна, невъзмутимо погледна Меркс в очите и бавно отмина към другия край на парахода, дето го очакваше Елиза.
Мисис Смит се уедини с Хари в дамското отделение, където мургавата красота на мнимото момиченце предизвика възгласи на възхищение у всички пътници.
Джордж изпита голямо задоволство, когато удари последният звънец и видя как Меркс слезе по мостика на брега, и той въздъхна дълбоко от облекчение, когато параходът постави невъзвратимо разстояние помежду им.
Денят беше прекрасен. Сините води на езерото Ери игриво и весело искряха под слънчевите лъчи. Свеж ветрец подухваше откъм брега и величавият параход се носеше гордо напред.
О, колко неизказани тайни се крият в човешкото сърце! Кой можеше да си представи, когато Джордж сновеше спокойно нагоре-надолу по палубата на парахода със своя свенлив спътник, какъв пламък гори в гърдите му. Щастието, към което той се приближаваше, му се струваше твърде голямо и прекрасно, за да може да стане действителност. И той непрекъснато изпитваше страх да не би да се яви изведнъж някаква сила, която да му го отнеме.