Но параходът продължаваше своя път, часовете отлитаха и най-после се очерта ясно спасителният бряг.
Джордж и жена му, хванати за ръка, гледаха как параходът се приближава до градеца Амстерберг. Джордж се задъхваше от вълнение. Очите му се замъглиха от сълзи, той мълком притисна малката трепереща ръка. Камбаната удари. Параходът спря. Джордж като насън прибра багажа и заедно със семейството си излезе на брега. Водени от мисис Смит, те се отправиха към гостоприемния дом на един мисионер, който ги прие сърдечно.
Кой може да изрази с думи блаженството на първия ден на свободата? Не е ли чувството за свобода по-възвишено, по-прекрасно от всяко едно от петте чувства? Да се движиш, да говориш, да дишаш, да излизащ и да се връщаш, без да си наблюдаван, без да се спасяваш. А колко мило, колко скъпо е за майката това спящо детско личице, станало още по-скъпо при спомена за хилядите опасности. Не е възможно да се спи, когато човек е преизпълнен с такова блаженство. А при това Джордж и Елиза нямаха нито парче земя, нито свой покрив и бяха похарчили всичко до последния си долар. Единственото им притежание бяха птиците небесни и полските цветя — и все пак те не можеха дори да заспят от радост.
Глава XXXVIII
ПОБЕДАТА
Когато Том стоеше изправен срещу своя мъчител и слушаше неговите заплахи, той бе убеден, че е настъпил последният му час. Обаче духът му беше бодър и той бе готов да понесе всички страдания и всички изпитания. Но щом Легри се отдалечи и напрежението му намаля, Том наново почувствува болките на своето наранено и уморено тяло, наново се почувствува унизен, изоставен и самотен.
Легри не дочака да му зараснат раните, а настоя веднага да излезе на работа в полето. Заредиха се дни на мъка и умора, които за Том бяха още по-тежки поради извършените несправедливости.
В разгара на беритбата Легри не се поколеба да застави всичките си роби да излязат на работа и в неделя тъй, както и в останалите дни. Защо не? По-бързо ще прибере памука и ще спечели баса. Ако ли пък някои негри се изтощят до смърт, вместо тях ще купи други, по-силни.
Отначало Том имаше навика, като се върне вечер от работа, да прочита по няколко стиха от Библията при светлината на блещукащия огън. Но след жестокия побой, който му бе нанесен, той се връщаше в къщи толкова изтощен, че му се виеше свят и очите му се премрежваха, когато се опитваше да чете. Искаше му се само едно: по-скоро да си легне заедно с другите.
От седмици и месеци насам душата на Том бе изпълнена с мрак и тъмнина. Той мислеше за писмото на мис Офелия до неговите добри господари в Кентъки и горещо молеше бога да му изпрати избавление. Но дните минаваха един след друг в напразни надежди, че ще дойде някой да го откупи. И тъй като никой не идваше, душата му се изпълваше с горчиви мисли, че напразно се бе уповавал на бога. От време на време му се удаваше да види Каси. И понякога, когато биваше повикан за нещо в къщата, му се мярваше и посърналата Емелин. Но не можеше да размени дума нито с едната, нито с другата, защото нямаше време да общува с когото и да било.
Една вечер Том стоеше напълно отпаднал и отчаян пред загасващия огън, на който приготвяше оскъдната си вечеря. Той сложи няколко трески на огъня, раздуха го и извади от джоба си извехтялата библия. В нея имаше отбелязани думи, които толкова често бяха вълнували душата му. Нима тези думи бяха загубили своята сила или премрежените му очи и уморен мозък не можеха вече да се трогнат от това властно вдъхновение? С дълбока въздишка той прибра библията в джоба.
Груб смях го стресна. Той погледна. Легри стоеше насреща му.
— Ей, старик — каза той, — изглежда, че твоите молитви вече не ти помагат. Поне това можах да избия от черната ти глава.
Жестоката подигравка бе по-непоносима от глад, студ и голота. Том мълчеше.
— Ей, глупако — продължи Легри, — мислех, че ти правя добро, когато те купих. Можеше да ти бъде по-добре, отколкото на Самбо и на Куимбо, и да прекараш леко живота си. Вместо да те бият едва ли не всеки ден, ти можеше да сръбнеш и чашка ракия с господаря. Хайде, Том, не мислиш ли, че е по-добре да се вразумиш?
— Боже опази — извика Том пламенно.
— Глупак! — Легри заплю презрително Том и го ритна. — Няма значение. Ще те накарам да ми паднеш на колене, ще видиш!
Легри се отдалечи.
Том дълго стоя като зашеметен пред огъня. Изведнъж пред очите му причерня, всичко се замъгли и той падна безчувствен.