Колко дълго е лежал така, Том не знаеше. Когато дойде на себе си, огънят беше изгаснал. Дрехите му бяха влажни от студа и от росата. Радост изпълни душата му. Той вече не усещаше ни глад, ни студ, ни унижение, ни отчаяние.
Когато сивото утро събуди спящите за работа на полето, между жалките и зъзнещи от студ нещастници вървеше един с твърда стъпка и с вдигната глава.
Всички забелязаха промяната у Том. Възвърнала му се бе радостта и жизнеността. Обзело го бе спокойствие, което нито издевателствата, нито обидите можеха да смутят.
Легри запита Самбо:
— Какво е станало с Том? Напоследък ходеше като ударен в главата, а сега подскача като щурец.
— Не зная, господарю. Сигурно е намислил да бяга.
— Нека само се опита — каза Легри със злорадство, — нека. Нали, Самбо?
— Я да се опита — хахаха! — засмя се черният дявол раболепно. — Ще го видим как затъва в тресавището и се промъква през храстите, гонен от кучетата. Щях да пукна от смях, когато уловихме Моли. Мислех, че кучетата ще я одерат, преди да можем да ги прогоним. Тя още носи следи от зъбите им.
— И до гроб ще ги носи — каза Легри. — Но, Сам, внимавай. Ако Том също е намислил да бяга, ще му смъкнем кожата.
— Господарю, остави тази работа на мен — каза Сам.? — Ще го наглася здравата. Хахаха!
Този разговор се водеше, когато Легри се качваше на коня си, за да отпътува до близкия град. Вечерта на връщане той реши да обиколи с коня селището, за да види дали всичко е в ред.
Чудна лунна нощ. Сенките на изящните ясенови дървета като че ли бяха изрисувани върху тревата. Наоколо владееше безпределна тишина. Когато наближи селището, Легри чу някой да пее. Това не бе обикновено пеене и Легри се заслуша в звучния тенор:
„Я го гледай ти него — си помисли Легри. — Той много си позволява. Мразя ги тези негови песни.“
— Ей, чернокожи — викна той, като се нахвърли ненадейно към Том и замахна с камшика си върху него, — как смееш още да си буден; когато трябва да спиш, затваряй си черната муцуна и да те няма!
— Добре, господарю. — каза Том весело и стана, за да си отиде.
Очевидната веселост на Том ядоса Легри извънредно много. Той го настигна с коня си и почна да го шиба с камшика по главата и по плещите.
— На ти, куче. Да видим дали пак ще ти бъде весело.
Ударите засягаха тялото, но не и душата на Том. Той стоеше покорно, но Легри разбра, че е загубил вече властта си над този роб.
Душата на Том преливаше от съчувствие и обич към окръжаващите го нещастници и жадуваше да направи нещо, за да облекчи техните страдания. Наистина той нямаше голяма възможност да стори това. Все пак, когато отиваха или се връщаха от полето или пък през време на работа, той имаше случай да протегне ръка за помощ на уморените, на обезсърчените, на отчаяните. Тези жалки, изтощени и смазани същества отначало едва можеха да разберат постъпките на Том. Но когато това продължаваше седмица след седмица, месец след месец, в техните притъпени сърца затрептяха отдавна Замлъкнали струни.
Този странен, мълчалив, търпелив човек беше готов да помогне всекиму, без да поиска помощ за себе си: винаги се задоволяваше с най-малкото, а и това малко разделяше с всеки, който се нуждаеше. През студените нощи той даваше скъсаното си одеяло, за да стопли някоя трепереща болна жена, или добавяше от своя памук в кошницата на по-слабите при страшния риск да остане с ненапълнена кошница. Този човек постепенно и неусетно започна накрая да добива странно обаяние над всички. В негово присъствие дори полупобърканата и блуждаеща Каси се успокояваше и утешаваше.
Терзанията на мъчителния живот докарваха Каси до отчаяние и полуда. У нея се зараждаше мисълта да си отмъсти на своя мъчител Легри за всички несправедливости и жестокости, на които той я бе подложил или на които тя бе свидетел.
Една нощ, когато всички спяха, Том внезапно се събуди и видя в пролуката, която служеше за прозорец, една жена, която му направи знак да мълчи и да излезе навън.
Том излезе на прага. Беше около два часът в тиха лунна нощ. Пред него стоеше Каси. Вместо обикновеното тъпо отчаяние в големите й черни очи имаше нещо странно и свирепо.