— Ела, чичо Том — каза тя, хвана го и го поведе с такава сила, като че ли малката й ръка бе от стомана, — ела. Имам да ти кажа нещо.
— Какво има, мисис Каси? — попита Том разтревожено.
— Том, искаш ли да бъдеш свободен?
— Ще бъда, когато му дойде времето — отвърна Том.
— Не, но ти би могъл да бъдеш свободен още тази нощ — каза Каси с изблик на внезапна сила. — Ела с мен. Том се поколеба.
— Ела — зашепна тя и втренчи черните си очи в неговите.
— Хайде. Той спи дълбоко. Сложих достатъчно в ракията му за да го приспя, но да бях сложила повече, нямаше да имам нужда от теб. Хайде тръгвай. Задната врата е отключена. Там има една брадва; аз я сложих. Вратата на свободата му е отворена. Ще ти покажа пътя. Бих го сторила и сама, но ръцете ми са много слаби.
Хайде.
— За нищо на света — каза Том и се опита да задържи Каси, която го дърпаше напред.
— Помисли за всичките тези нещастни създания — каза Каси.
— Ние можем да ги освободим всичките. Ще се отправим за някой остров в блатата. Там ще живеем сами. Чувала съм, че и други са го правили. Всеки друг живот ще бъде по-добър от нашия тук.
— Не — отвърна Том твърдо. — Злото не може да донесе добро никому. По-скоро бих си отрязъл дясната ръка.
— Тогава аз ще го направя — заяви Каси и тръгна.
— Мисис Каси — каза Том и се хвърли в краката и, — за бога, не продавайте по този начин душата си на дявола. Само зло може да излезе от това. Трябва да търпим и да чакаме.
— Да чакаме? — извика Каси. — Не съм ли чакала? Чаках, докато ми се помъти разумът и ми се разкъса сърцето. Колко много съм страдала. Колко много страдат стотици нещастни създания. Не изсмука ли той капка по капка кръвта ти? Сега той ще плати със собствената си кръв. Аз съм призована да сторя това. Неговият час настъпи.
— Не, не, не — извика Том и хвана малките й ръце, свити до болка. — Не, не бива да сториш това. Господи, помогни ми да вървя по твоите стъпки и да обичам враговете.
— Да обичаш — извика Каси свирепо, — да обичаш такива врагове! Никой човек от кръв и плът не би могъл да стори това.
— Не, мисис, това не — каза Том и погледна нагоре. — Но бог е милостив. Той ще ни научи да победим себе си.
Дълбокото топло чувство на Том, мекотата на неговия глас, сълзите му падаха като роса върху настървената и объркана душа на нещастната жена. Страшният огън в очите й се смекчи. Тя сведе поглед и Том можа да почувствува как се отпуснаха ръцете й.
— О, чичо Том. Не мога повече да се моля. Това, което ти казваш, може да е право, знам, че е право. Но когато се опитвам да се моля, произнасям само проклятие. Не мога Да се моля. Мога само да мразя.
— Бедната! — каза съчувствено Том. Той я погледна, помълча малко и продължи с известно колебание: — Мисис Каси, ако ви се удаде да избягате оттук, ако това е възможно, аз ви съветвам да избягате заедно с Емелин. Но, разбира се, ако може, без проливане на кръв. Иначе недейте.
— Не би ли дошъл и ти с нас, чичо Том?
— Не — каза Том. — По-рано и аз бих го сторил. Сега оставам при моите нещастни братя. Ще нося кръста си с тях докрай. За вас е друго. За вас тук е опасно, вие не можете да го понесете: Бягайте, ако ви се удаде.
— Но къде другаде освен в гроба — каза Каси. — Дивите зверове и птиците могат да намерят някъде подслон, дори змиите и крокодилите имат къде да се приютят на спокойствие. Но за нас място няма. Кучетата ще ни подгонят и намерят дори в най-отдалечените блата. Всички и всичко са против нас. Къде да бягаме?
Том дълго мълча. Най-после каза:
— Вярвам, че ще успеете. Опитайте се. Ще се моля с цялото си сърце за вас.
Странно неЩо: една мисъл, която дълго време бе пренебрегвана и стъпквана като ненужен камък, изведнъж блесна в нова светлина, неочаквано, като току-що намерен диамант.
Каси често и дълго бе обмисляла възможни или вероятни начини за бягство, но бе ги отхвърляла като безнадеждни и неосъществими. Но в този момент блесна в съзнанието й един план толкова прост и осъществим във всички негови подробности, че събуди у нея внезапна надежда.
— Чичо Том, ще се опитам — прошепна тя изведнъж.
— Бог да ти помогне! — каза Том.
Глава XXXIX
СТРАТЕГИЯТА НА КАСИ
Таванът на къщата, в която живееше Легри, както, повечето тавани, бе едно голямо, изоставено помещение. То бе прашно, отрупано с вехтории и по него висяха паяжини. Богатото семейство, което бе живяло в този дом в дните на своя разцвет, бе мебелирало къщата много разкошно. Когато напуснало плантацията, това семейство отнесло със себе си част от мебелировката. Останалите вещи бяха разхвърляни във влажни, необитавани стаи или струпани на тавана. Няколко огромни, опаковани сандъка, в които някога бе докарана мебелировката, стояха до стената на таванското помещение. През малко прозорче с прашни стъкла проникваше слаба светлина и падаше върху столове с високи облегала и прашни маси, които някога бяха виждали добри дни. С една дума, това беше тайнствено и страхотно място. За него суеверните негри разказваха легенди, с които още повече увеличаваха ужаса, който този таван внушаваше на обитателите на плантацията. Преди години една негърка, която си бе навлякла омразата на Легри, бе стояла затворена там няколко седмици. Не се знае какво бе станало на тавана. Негрите разказваха за това шепнешком един на друг. Знаеше се само, че трупът на нещастната жена бе свален един ден оттам и бе погребан. Оттогава се заговори, че от таванското помещение се разнасяли клетви и проклятия, а също и звуци на страхотни удари, примесени с виене и отчаяни стенания. Когато Легри случайно дочу тези слухове, той избухна в страшна ярост и заплаши, че ако някой се осмели да разправя приказки за този таван, той ще му даде възможност да се запознае с това, което става на тавана: Ще го окове във вериги и ще го затвори там една седмица. Това заплашване накара всички да млъкнат, въпреки че то, разбира се, не намали ни най-малко тяхното суеверие.