— Няма защо да бързаме — отвърна Каси хладнокръвно, — всички са отишли на гонитбата. Това ще им бъде развлечение за цяла нощ. Хайде да се качим горе. Обаче — каза тя и измъкна един ключ из джоба на дрехата, която Легри беше оставил в бързината — за всеки случай да вземем необходимите за пътуването пари.
Тя отключи писалището, взе една пачка банкноти и бързо ги преброи.
— Не, не бива! — каза Емелин.
— Защо да не бива — попита Каси, — предпочиташ да умрем от глад в блатата или да имаме това, което ни е нужно, за да заплатим пътя до свободните щати? С пари всичко може да се постигне, момиче. — И тя пъхна парите в пазвата си.
— Но това е кражба! — отчаяно промълви Емелин.
— Кражба! — Каси презрително се засмя. — Всяка една от тези банкноти е крадена, крадена е от бедните, гладните, от трудещите се хора, които заради него са работили до сетни сили. Той ли ще ми говори за кражба. Но хайде, трябва вече да отиваме горе, на тавана. Запасила съм се със свещи и книги за прекарване на времето. Можеш да бъдеш сигурна, че там няма да дойдат да ни търсят. А ако някой се реши да дойде, аз ще се превърна на дух.
Когато Емелин се качи в таванското помещение, тя видя голям сандък, с който някога са били докарани тежки мебели. Той беше обърнат настрана, с отвора към стената или по-право към стряхата. Каси запали една малка лампа и двете се настаниха в сандъка, в който Каси бе положила два дюшека и няколко възглавници. Едно сандъче край него бе напълнено със свещи, провизии и всички дрехи, необходими за пътуването им, които Каси бе съумяла да скъта в два необикновено малки вързопа. Като закачи лампата на една малка кука, която беше забила на отсамната страна на сандъка, Каси каза:
— Ето нашето жилище засега. Харесва ли ти?
— Сигурна ли си, че не ще дойдат да претърсят тавана?
— Много бих искала да видя как Сайман Легри ще стори това. Не наистина. Той винаги ще гледа да е по-далеч от тавана. А негрите, те ще предпочетат да бъдат застреляни, отколкото да се качат тук.
Поуспокоена, Емелин се отпусна на възглавницата.
— Каси, защо каза, че ще ме убиеш? — простодушно запита тя.
— За да не припадаш, и сполучих в това. И сега пак ти казвам, Емелин, не бива да се оставяш да припадаш, каквото и да се случи. Само вреда има от такива припадъци. Да не бях те стреснала, онзи негодник отдавна би те уловил.
Емелин потрепери.
За известно време и двете мълчаха. После Каси се зачете в една френска книга, а Емелин, изнемощяла от вълненията, задряма. Разбудиха я силни викове и крясъци, конски тропот и лаене на кучета. Тя се сепна и едва не извика.
— Нищо, връщат се от гонитбата — каза Каси спокойно. — Не се бой. Погледни през пролуката. Виждаш ли ги, всички са там долу. Саймън е трябвало да прекрати гонитбата за тази нощ. А кучетата едва се държат. Ех, господинчо! Ще трябва да почнеш гонитбата отново. Но дивечът не е там, дето го търсиш.
— Мълчи! — каза Емелин. — Ами ако те чуят?
— Ако чуят нещо, тогава именно ще стоят по-далеч от нас — каза Каси! — Няма опасност: Можем да правим какъвто шум искаме, това още повече ще ги ужасява.
Среднощната тишина настъпи и всичко замря. Легрик проклинаше неуспеха си и легна да спи, като се зарече жестоко да си отмъсти на другата утрин.
Глава XL
МЪЧЕНИКЪТ
Легри, който и без това беше разгневен, се вбеси до крайна степен от бягството на Каси и Емелин. Неговата ярост, както можеше да се очаква, се стовари върху беззащитната глава на Том. Когато той съобщи на своите роби вестта за бягството, очите на Том светнаха и той неусетно вдигна ръце. Легри забеляза. Той видя също така, че Том не се присъедини към преследвачите. Той помисли да го застави да върви с тях. Но като знаеше от личен опит, че когато е заставял Том да участвува в някое безчовечно дело, не е успявал, Легри, за да не губи време, реши да не влиза сега в разправия с него.
Легри се върна от гонитбата побеснял. Разочарованието му от неуспеха разгоря до крайност насъбралата се от по-рано в сърцето му омраза срещу Том. Та нали този роб бе го предизвикал още първия ден и продължаваше постоянно, силно, неудържимо да упорства. Той не можеше повече да търпи неговото мълчаливо упорство.
— Мразя го! — крясна същата вечер Легри, когато беше вече в леглото си. — Мразя го. А той не е ли моя собственост, моя вещ? Не мога ли да правя с него, каквото искам? Кой може да ми попречи? Никой. — И Легри размаха юмрук, като че искаше да смачка нещо.
Том беше ценен и предан работник, което караше Легри да го мрази още повече, но едновременно го и възпираше да даде израз на своята ненавист.