— Не — каза мистър Шелби, — мисля, че божиите служители понякога отиват по-далече, отколкото ние, бедните грешници, бихме се осмелили. Ние, миряните, сме принудени да си затваряме очите пред много неща, а на други да гледаме през пръсти, но в никой случай не можем да одобрим, когато една жена или един свещеник отиват по-далече от нас и грубо нарушават принципите на морала и на благоприличието. Но, мила моя, вярвам, че ти вече разбра, че не можех да постъпя по друг начин и че по-добър изход от това положение не можеше да се намери.
— О, да, да — каза мисис Шелби разсеяно, като опипваше златния си часовник. — Аз нямам големи скъпоценности — добави тя замислено. — Но този часовник не може ли да помогне в случая? Навремето, когато бе купен, той струваше доста пари. Да можех да спася поне детето на Елиза! Бих пожертвувала всичко, което имам…
— Мъчно ми е, много ми е мъчно, Емилия; това толкова много те засегна — каза мистър Шелби, — но вече нищо не може да се направи. Сделката е сключена, документите за продажба са вече подписани и се намират в ръцете на Хейли. Ти трябва да си благодарна, че всичко се свърши сравнително добре. Ако познаваше Хейли така, както аз го познавам, щеше да разбереш, че се намираме пред края на пропастта.
— Та толкова ли е жесток?
— Не, не бих го нарекъл жесток. Но той е безчувствен човек: интересуват го само сделките и печалбите — студен, безмилостен, неумолим като самата смърт. За пари би продал родната си майка… При това без да й желае злото.
— И този мерзавец е собственик на добрия ни Том и на детето на Елиза!
— Да, мила моя, и аз не мога да се помиря с тази мисъл, и на мен ми е мъчно. Хейли бърза и иска още утре да ги вземе. Ще поръчам рано да ми оседлаят коня и ще се махна оттук. Срам ме е да погледна Том в очите. И ти също замини нанякъде и вземи със себе си Елиза. Нека всичко се свърши в нейно отсъствие.
— Не, не — извика мисис Шелби. — В никой случай няма да стана съучастница, няма да помогна в извършването на тази жестокост. Ще отида да видя бедния Том. Дано бог му помогне в нещастието. Нека поне видят, че тяхната господарка им съчувствува и скърби заедно с тях. А за Елиза не смея дори да помисля! Господи, прости ни. С какво сме заслужили тази голяма беда!…
Мистър и мисис Шелби съвсем не подозираха, че някой друг слуша техния разговор.
От коридора се влизаше в малка стаичка, която бе свързана със спалнята на господарите. Когато мисис Шелби изпрати Елиза да си легне, в трескавия и разгорещен мозък на квартеронката проблесна мисълта за тази стаичка. Тя се скри там, прилепи ухо до вратата и не изпусна нито дума от разговора.
Когато гласовете на господарите замлъкнаха, Елиза се изправи и крадешком напусна стаичката. Бледа, разтреперана, със суров израз на лицето и със стиснати устни, тя съвсем не приличаше на предишната нежна и плаха жена. Тя мина предпазливо по коридора, спря се за миг пред вратата на мисис Шелби и тихо се вмъкна в стаята си.
Нейната тиха и уютна стая се намираше на същия етаж, в който беше спалнята на нейната господарка. Тук пред слънчевия прозорец тя често седеше с ръкоделието си и пееше. На малката етажерка бяха наредени книгите й и разни малки украшения — подаръци за коледни празници, а в гардероба и скрина бяха скътани скромните й дрехи. С една дума, това бе нейният дом, в който тя би живяла щастливо… А там на леглото спеше нейното дете. Дългите му къдрици падаха небрежно около невинното му лице, розовите му устни бяха полуотворени, малките му пълни ръчички бяха извадени над покривката и усмивка като слънчев лъч озаряваше цялото му личице.
— Бедното ми дете, бедната ми рожба — прошепна Елиза. — Тебе са те продали!… Но майка ти ще те спаси…
Нито една сълза не падна върху възглавницата. В такива тежки минути сърцето не дава на сълзите да бликнат. От него капе само кръв, много кръв, но то мълчи… Елиза взе къс хартия и молив и набързо написа:
„О, госпожо, мила госпожо, не ме укорявайте, не мислете, че съм неблагодарна. Чух всичко, което си казахте с господаря тази вечер. Ще се опитам да спася детето си. Вие няма да ме осъдите! Господ да ви благослови и възнагради за всичките ви добрини!“
Тя бързо сгъна писмото и го надписа. След това отиде до скрина, сви малък вързоп с дрешки на сина си и здраво го притегна с кърпата си около кръста. И толкова силна е майчината любов, че дори в този страшен час Елиза не забрави да сложи във вързопа някои от любимите играчки на детето. Но тя остави пъстрия папагал, за да има с какво да го залиса, когато се събуди. Не беше лесно да се събуди малкият сънливко, но най-после тя успя. Той отвори очи, седна на кревата и се заигра с папагала, докато майка му си слагаше шапката и шала.