Бедната Каси, когато се съвзе, тя обърна лице към стената и плака и рида като дете. Може би, майки, вие бихте могли да кажете какво чувствуваше тя в този момент. Ако ли не, то знайте: Каси бе уверена, че съдбата се бе смилила над нея и че тя щеше да види своята дъщеря. Така и стана няколко месеца по-късно, когато — но да не избързваме.
Глава XLIV
РАЗВРЪЗКАТА
Вече наближава краят на нашия разказ. Джордж Шелби, както е присъщо на всеки млад човек, се заинтересува от романтичната случка, но същевременно, воден от чувството за хуманност, се загрижи да прати на Каси продавателния акт на Елиза. Датата и името отговаряха напълно на това, което Каси знаеше за своята дъщеря, и не оставяше у нея съмнение, че това бе наистина нейната Елиза. Оставаше сега само да се проследи пътят на бегълците.
Мадам дьо Ту и Каси, събрани заедно от това странно съвпадение на техните съдби, се отправиха за Канада и почнаха да разпитват по станциите, дето се бяха настанили многобройните бегълци от робство. В Амерстберг те срещнаха мисионера, у когото Джордж и Елиза бяха намерили подслон при първото си пристигане в Канада. И чрез него стана възможно да ги проследят до Монреал.
Джордж и Елиза бяха вече от пет години свободни. Джордж бе намерил постоянна работа в работилницата на един механик. Той печелеше достатъчно за издръжката на семейството си, което междувременно се беше увеличило още с една дъщеря.
Малкият Хари, хубаво умно момче, ходеше на училище и отбелязваше добри успехи в учението.
Почтеният пастор на станцията в Амерстберг, дето Джордж се бе най-първо установил, толкова силно се заинтересува от разказа на мадам Дьо Ту и Каси, че се съгласи да ги придружи до Монреал и да помогне в издирването. Мадам Дьо Ту пое разноските по цялата експедиция.
Ето ни сега пред малка спретната къщица в предградието на Монреал. Свечерява се. В камината огънят весело пламти. Масата за чай със снежнобяла покривка е готова за вечеря. В един ъгъл на стаята има маса със зелена покривка, която служи за писалище. По нея има пера и хартия, а над нея етажерка с добре подбрани книги.
Този ъгъл бе работната стая на Джордж. В миналото Джордж пооткрадваше от времето си, за да чете и пише. Същото усърдие за самоусъвършенствуване — дори сред най-големите затруднения и отчаяния — го караше й сега да отдава всеки свободен миг за самообразованието си.
В този момент той е седнал при работната си маса, чете книга от домашната библиотека и си взема бележки.
— Стига, Джордж — каза Елиза, — цял ден си бил вън от къщи. Остави книгата и да поговорим, докато стане чаят. Хайде.
Малката Елиза й помогна. Тя пристъпи към баща си, измъкна книгата от ръцете му и сама се настани на коленете му.
— Ах ти, малко дяволче — каза Джордж и отстъпи, както винаги правят мъжете в такива случаи.
— Така трябва — каза Елиза и почна да реже хляба. Тя изглежда малко по-възрастна, малко е напълняла и е станала по-солидна от по-рано. Очевидно тя е доволна и щастлива.
— Хари, мойто момче, как си реши задачите днес — каза Джордж и погали по главата сина си.
Хари нямаше вече дълги къдрици, но изразът на очите, миглите и прекрасното гордо чело бяха същите като по-рано. Той заруменя и тържествено отговори:
— Реших ги, татко. Сам ги реших и никой не ми помага.
— Добре — каза бащата, — разчитай само на себе си, синко. Ти имаш много добри условия. Баща ти нямаше такива възможности.
В този момент се потропа на вратата и Елиза отиде да отвори. Радостният й вик: „Как, вие ли сте?“ — привлече мъжа й. Той отиде до вратата и покани добрия пастор от Амерстберг. С него влязоха още две жени и Елиза ги покани да седнат.
Да кажем истината, почтеният пастор беше подготвил една малка програма, според която действието трябваше да се развие. Из пътя решиха да бъдат предпазливи и благоразумни, да не се издават, а да постъпват само според съставения план.
Какво беше учудването на добрия човек, като видя, че тъкмо когато бе направил знак на жените да седнат и вадеше носната кърпа, за да си избърше устата, та да може да произнесе встъпителните си думи, тъй както бе ги замислил, мадам Дьо Ту се хвърли на врата на Джордж и издаде всичко изведнъж, като извика:
— О, Джордж! Не ме ли позна? Аз съм сестра ти Емилия.