Каси още се владееше и щеше много добре да изпълни ролята си, ако малката Елиза не бе се явила внезапно пред нея и ако не приличаше по всичко — и по ръст, и по държане, и по къдрици — на нейната дъщеря такава, каквато бе я видяла за последен път. Момиченцето впери очи в нея. Каси я грабна, притисна я до гърдите си и изрече това, което тя наистина вярваше в този момент.
— Милото ми. Аз съм твоята майка.
Всъщност беше много трудно да се следва установеният план. Но добрият пастор най-после успя да накара всички да замлъкнат и изрече словото, което възнамеряваше още от началото да произнесе. И той го каза тъй добре, че всички се обляха в сълзи. Всеки оратор — древен или съвременен — би трябвало да бъде доволен от подобен успех. Гости и домакини седнаха около масата и поведоха разговор. Каси държеше малката Елиза на колене и от време на време Притискаше малкото същество, което недоумяваше защо тази непозната го притиска така и упорито отказва да вземе сладкиша, който то иска да й натъпче в устата, и защо казва, че тя сега имала нещо по-хубаво от сладкиш.
След два-три дни с Каси стана такава промяна, че нашите читатели едва ли биха я познали. Отчаяният, блуждаещ израз на лицето й се замени с блага доверчивост. Тя бе окръжена с топлота от семейството и обичта й към малките, за които дълго бе мечтала, изпълни сърцето й. Каси като че ли изпитваше по-голяма обич към малката Елиза, отколкото към собствената си дъщеря. Защото тя бе точен образ и подобие на детето, което й бяха отнели. Малката бе живото звено между майката и дъщерята, чрез което те се опознаха и обикнаха.
След ден-два мадам Дьо Ту запозна подробно брат си със своя живот. След смъртта на нейния съпруг й останало голямо състояние, което тя щедро предложи да сподели с братовото си семейство. Когато тя попита как смята Джордж да използува това състояние, той каза:
— Дай ми възможност да получа образование, Емилия. Това е било винаги съкровеното ми желание. Тогава ще мога да се справя с всичко друго.
Като обмислиха добре, решиха цялото семейство да замине за Франция. Те заминаха за там, като взеха и Емелин със себе си.
Хубостта на девойката спечели любовта на първия капитан на парахода и наскоро след пристигането им тя стана негова съпруга.
Джордж прекара четири години в един френски университет. Той прояви непрестанно усърдие и можа да получи много добро образование. Чувствата и убежденията на Джордж, като образован човек, са най-добре изразени в едно негово писмо, което той изпрати до един свой приятел:
„Не виждам още много ясно бъдещето си. Вярно е, както и ти ми казваше, че тук бих могъл да вляза в средата на белите, тъй като оттенъкът на цвета на кожата ми е толкова незначителен, а на жена ми и на децата едва се забелязва. Да, при добро желание бих могъл да сторя това, но да ти кажа правото, не ми се иска.
Аз обичам не бащината си, а майчината си раса. За баща си аз бях само нещо като хубаво куче или кон. Но за моята нещастна, многострадална майка аз бях чедо. И въпреки че не я видях вече след жестоката продажба, която ни раздели, аз зная, че тя дълбоко ме е обичала. Когато си помисля за всичко, което е изстрадала, и за моите собствени ранни страдания, за бедствията и борбите на моята героична жена, на моята сестра, продадени на новоорлеанския пазар за роби, нека бъда извинен, като кажа, че у мен няма ни най-малко желание да мина за американец или да имам нищо общо с тях.
Ти ще ми възразиш, че нашият африкански народ има равно право на съществуване в американската република, както ирландците, германците, шведите. Така е. Но ние трябва да бъдем свободни, с равни права, без да се държи сметка за положението ни или цвета на кожата ни. И онези, които ни лишават от тези права, изменят на своите собствени принципи за равенство между хората. Ние повече от другите трябва да искаме този принцип да се приложи в Америка. Защото ние сме онеправдана раса, която има право на нещо повече от обикновените хора — право на възмездие. Но аз не искам възмездие за миналото. Искам само да живея в своя страна, сред свой народ…
Ти ще ме наречеш мечтател. Ще ми кажеш, че не съм добре обмислил това, което предприемам. Всичко съм обмислил, всичко съм пресметнал. Заминавам за Либерия, но не на някакво романтично пътешествие, а за да работя здравата. И не ще се побоя от никакви мъчнотии и несполуки. Ще работя до последно издихание. Затова отивам там и съм уверен, че не ще се разкайвам.
След няколко седмици Джордж с жена си, децата и сестра си и с майката на жена си отпътува с параход за Африка.
Няма нещо особено да кажем за останалите, освен за мис Офелия и за Топси, а последната глава ще посветим на Джордж Шелби.