Клоу се обърна и с гордо вдигната глава излезе от стаята. Мисис Шелби я настигна, върна я, поведе я към един стол и седна до нея.
— Моята нещастна, добра Клоу.
Клоу наклони глава на рамото на своята господарка и зарида:
— О, господарке, простете, сърцето ми се къса. Настъпи дълго мълчание. И тримата плачеха. Накрая Джордж седна до леля Клоу, стисна й ръката и с прости, трогателни слова й разказа за смъртта на нейния съпруг. Той й предаде изпълнения с обич прощален привет.
Измина един месец. Една сутрин всички в имението Шелби бяха свикани в голямата зала на господарския дом, за да чуят няколкото думи, които младият господар щеше да им отправи.
Всички бяха изненадани, когато той се яви с цял вързоп хартии в ръка. Това бяха освободителните свидетелства. Всред плач, ридания и радостни викове Джордж прочете едно по едно свидетелствата и ги връчи поотделно на всеки един от своите роби.
— Мои приятели — каза Джордж, щом като можа да въдвори тишина в залата, — аз не ви пъдя. Вие не сте длъжни да ме напуснете. Ние имаме нужда от работна ръка, както и по-рано. Но сега вие сте свободни мъже и жени. Аз ще ви плащам за вашата работа, както се уговорим. Ползата за вас е, че ако аз изпадна в дългове или умра — такова нещо може да се случи, — никой не ще може да ви продаде. Аз и занапред ще управлявам имота и ще ви уча как да се ползувате от новите права. То не става изведнъж. Вярвам, че ще бъдете добри и ще проявите желание да се научите. И още нещо — каза Джордж. — Вие всички си спомняте за нашия добър чичо Том. Чуйте, мои приятели, пред неговия гроб аз дадох дума никога да не притежавам роби. Дадох дума никой по моя вина да не бъде разделен от своите близки, от своя дом; никой да не умре в чужда страна, както тОЙ умря. Така че, когато се радвате на вашата свобода, спомнете си на какъв прекрасен човек я дължите! Отплатете се с добро на жена му и на децата му. И нека колибата на чичо Том винаги да ви спомня, че вие не сте вече роби. Нека тя непрекъснато ви напомня да следвате неговия път, да бъдете честни и верни, какъвто беше нашият чичо Том.
ЗА КНИГАТА И НЕЙНИЯ АВТОР
Хубавите книги са като добрите дела — не стареят. Те остават между нас дълго, много след като техните автори са напуснали земния си път. Ние се връщаме към тези творби, разгръщаме страниците и ни се струва, че създателят на книгата е между нас, разговаряме с него и той ни напътствува.
Една от книгите, които не стареят, е „Чичо Томовата колиба“. Може би ще я намерите между книгите на вашите родители. Те са я чели, когато са били на вашата възраст. А сигурно и техните родители са я чели, тъй като книгата, за която става дума, е сто двадесет и пет годишна. Тя се издава и преиздава. За пръв път книгата се превежда и издава у нас още през 1898 година. Тя е преведена на много други езици. Само в Съветския съюз има 59 издания с общ тираж два милиона екземпляра.
Автор на книгата е американската писателка Хариет Бичър Стоу, родена в 1811 година в малкия градец Личфилд. По-късно, заедно с родителите си и с многобройните си братя, се преселва в щата Кентъки, на границата между Северните и Южните щати. Тя има там възможност непосредствено да наблюдава живота на негрите, работещи на плантациите в Южните щати и жестокото отнасяне на белите господари — плантатори, със своите роби.
По това време в Съединените американски щати стават тягостни събития. Положението на негрите е било непоносимо. С тях господарите са се отнасяли като с работен добитък, дори по-лошо. Вместо с добра дума плантаторите си служели с камшика. За най-малкото провинение негрите са бивали изтезавани до смърт. Съединените американски щати не са родина на негрите. Как са преплували океана и са се озовали в една съвсем чужда за тях страна?
Южните американски щати са предимно земеделски, а северните — индустриални. Плантаторите от Южните щати, жадни за по-големи печалби, са търсили здрава, но евтина работна ръка. Хитри търговци измислили начин да им доставят безплатни работници, а за тях да остава тлъста печалба. Те прекосяват Атлантическия океан и стигат бреговете на Африка. Отвличат насила живеещото там черно население и безжалостно разделят млади мъже и жени от семействата им и изскубват дете от майката. Жестоките търговци на роби ги натоварват на параходи против тяхната воля и дори ги оковават в железни вериги. Какво могат да сторят нещастните чернокожи хора? Безпределни води ги отделят от тяхната земя. Те не могат вече да се върнат в своето отечество, останало отвъд океана, и са принудени да понасят най-тежките изпитания.