— Една молба имам — каза Елиза, изправена на прага. — Видях мъжа си днес следобед, но тогава още нищо не знаех. Довели са го до непоносимо състояние. Каза ми, че е решил да избяга. Ако можете, съобщете му, че съм заминала и защо съм заминала. Кажете му, че ще се опитам да се добера до Канада. И кажете му, че го обичам и че ако никога вече не се видим… — Тя се обърна и за миг остана гърбом към тях, а след това добави със задавен глас: — Повикайте Бруно. Не го пускайте. Той не бива да идва с мене.
Последни прощални думи и сълзи, последни напътствия… И като грабна и притисна учуденото и изплашено дете, Елиза излезе от колибата и безшумно потъна в тъмнината.
Глава VI
БЯГСТВОТО Е ОТКРИТО
Мистър и мисис Шелби си легнаха късно, но възбудени от дългия си разговор, не заспаха веднага, затова на следната утрин станаха по-късно от обикновено.
— Чудно, защо Елиза още не идва — каза мисис Шелби, след като напразно бе звънила вече няколко пъти.
Мистър Шелби стоеше пред огледалото и си остреше бръснача. В този момент вратата се отвори и в стаята влезе млад чернокож слуга с вода за бръснене.
— Анди — обърна се към него мисис Шелби, — отскочи до Елиза и й кажи, че звъня вече три пъти… — „Горкичката!“ — помисли си тя и въздъхна.
Анди скоро се върна с широко отворени от учудване очи.
— Господарке, в стаята на Елиза гардеробът и скринът са отворени, нещата й са разхвърляни. Мисля, че е офейкала.
Мистър и мисис Шелби веднага разбраха какво се е случило. Той извика:
— Тя се е досетила и е избягала.
Слава богу — въздъхна мисис Шелби. — Дано да е така! Какви глупости говориш, Емилия! Ако това е вярно, ще попадна в много неудобно положение. Хейли разбра, че не ми се ще да продам детето, ще помисли, че имам пръст в тая работа. Това засяга моята чест. — И мистър Шелби бързо излезе.
През следващите петнадесет минути в дома на Шелби настана голяма суматоха: врати се отваряха и затваряха; на всяка крачка тичаха черни, бели, мургави лица, тичаха нагоре-надолу и викаха. Един човек само можеше да хвърли светлина върху произшествието — това бе главната готвачка. Но леля Клоу не продума нито дума. Лицето й, винаги толкова весело, сега бе мрачно като тъмен облак. Тя мълчаливо продължаваше да приготвя сутрешна закуска, като че не забелязваше голямата възбуда, която цареше около нея. Не след дълго десетина малки черни пакостници като врани кацаха на оградата на верандата. Всеки искаше пръв да съобщи чуждия господар постигналата го злополука.
— Той ще побеснее, обзалагам се — каза Анди.
— Как ли ще ругае — подхвана малкият Джек.
— Ух, хем здравата ще ругае — каза къдрокосата Менди. — ух го вчера на обед. Аз още вчера чух всичко, защото се бях грила в големия долап, където госпожата държи бурканите, и не пропуснах нито думичка.
И Менди, която имаше ум колкото една кокошка и никога през живота си не се бе замисляла върху значението на думите, които другите изричаха, сега си придаваше голяма важност и се перчеше нагоре-надолу, като забрави да спомене, че през всичкото време, докато беше в долапа, бе спала дълбоко, свита на кълбо между бурканите.
Когато най-после се появи Хейли в ботуши за езда и с шпори, от всички страни се втурнаха да му съобщават лошата новина. Малките немирници не се излъгаха в своите очаквания — те наистина го чуха да „ругае“, и то с такава лекота и жар, че те всички Изпаднаха в луд възторг. Децата подскачаха закачливо около него и като побягнаха от ударите на камшика му, се строполиха накуп върху сухата трева под верандата, дето неудържимо се кикотеха, ритаха нагоре с крака и кряскаха до насита. — Дяволи проклети. Само да ми паднете в ръце!. — процеди през зъби Хейли.
— Само че няма да ти паднат! — извика Анди тържествуващ й почна да си криви лицето в неописуеми гримаси зад гърба на Злополучния търговец, когато той беше вече отминал. — Как ви се струва, Шелби? Не е ли твърде странна; тази история? — каза Хейли, като най-безцеремонно влезе в гостната. — Изглежда, че жената е офейкала с малкия.
— Мистър Хейли, вие забравяте, че в стаята е мисис Шелби — забеляза домакинът.
— Извинете, госпожо — каза Хейли все още намръщен и се поклони небрежно. — Но пак повтарям, до мене стигнаха странни слухове. Вярно ли е това, което чух, сър?
— Сър — каза мистър Шелби, — ако искате да говорите с мен, трябва да съблюдавате известно приличие, както подобава на джентълмен… Анди, поеми шапката и камшика на мистър Хейли… Седнете, сър… Да, сър, за съжаление трябва да ви съобщя, че младата жена вероятно е дочула нашия разговор или някой й е казал за нашите сделки. Тази нощ тя е избягала с детето.