— На този свят не знаеш на кое да вярваш — каза той най-после. — А аз бях сигурен, че госпожата е готова да обърне целия свят, за да намери Лиза. — Сам говореше като философ. Той подчерта думата този, като че ли познаваше и други светове и не случайно беше дошъл до това заключение.
— Да, така е — рече Анди, — чернокож такъв. А все пак не виждаш по-далече от носа си. Госпожата не иска този Хейли да вземе детето на Елиза. Разбра ли ме?
— Ахаа — каза Сам.
— После ще ти доразправя — каза Анди. — Сега върви за конете. Хем бързо, защото и господарката те търсеше. Стига си зяпал.
Сам веднага се разтича и не след дълго тържествено препускаше в пълен галоп към къщата с Бил и Джери. Преди още самите коне да спрат, той скочи пъргаво на земята и като вихрушка ги поведе към стълба, където се намираше и младият плашлив жребец на Хейли. Конят трепна, заскача и задърпа юздата си.
— Хо-хо — извика Сам, — уплаши ли се? — И на черното му лице заигра лукава усмивка. — Сега ще те наредя.
Огромен бук се издигаше наблизо и хвърляше нашироко сянката си. Земята под него беше дебело постлана с малки, остри, триъгълни букови желъди. Сам взе един желъд, доближи се до жребеца, погали го и го потупа, като че се стараеше да го успокои. След това, като си даваше вид че оправя седлото, той ловко мушна под него острия желъд, така че и при най-малка тежест върху седлото нервното животно щеше да се раздразни от желъда, без обаче да получи някаква рана или дори драскотина.
— Така — каза Сам и се усмихна самодоволно. — Наредих го. В този момент на верандата се показа мисис Шелби. Тя му махна с ръка й той се приближи.
— Къде се разтакаваш, Сам? Изпратих Анди да ти каже да побързаш. Но внимавай за конете. Сам, пази ги. Джери накуцваше миналата седмица; не карай много бързо.
Последните думи мисис Шелбй произнесе по-тихо, но наблегна на тях.
— Разчитайте за това на мене, госпожо — каза Сам, като многозначително си завъртя очите. — Да, госпожо, ще пазя конете.
— Анди — каза Сам, като се върна под бука. — Не се чуди, ако конят на този господин се разлудува, когато той го възседне. Ти знаеш, Анди, конете понякога ги прихваща. — И той многозначително го смушка.
— А-хаа — отвърна Анди и даде да се разбере, че веднага е схванал за какво става дума.
— Ясно ти е, нали? — каза Сам. — Господарката иска да спечели време. Това всеки глупак може да разбере. И аз ще й помогна… Виж сега, ако конете се изскубнат от поводите и се разиграят и хванат гората, чуждият господар няма да може скоро да тръгне.
Анди се засмя.
— Виждаш ли, Анди — продължи Сам, — ако жребецът на мистър Хейли започне да беснее, ние ще зарежем нашите коне, за да му помогнем, нали? О-хо, и как ще му помогнем!
Сам и Анди отметнаха глави и избухнаха в неудържим смях, като махаха ръце и тропаха с крака от възторг.
На верандата се появи Хейли, поомекнал след няколко чаши много хубаво кафе. Той се усмихваше и говореше с явно подобрено настроение. Сам и Анди грабнаха палмовите листа, които им служеха за шапки, и се втурнаха към конете да помогнат на чуждия господар. Краищата на палмовото листо върху главата на Сам стърчаха свободно на всички страни и му придаваха войнствен вид като на някой главатар на племе от островите Фиджи. „Шапката“ на Анди беше без „периферия“, собственикът й с ловко движение я нахлупи на темето си и самодоволно поглеждаше наоколо, сякаш искаше да каже: „Е какво, нямам ли шапка?“
— Хайде, момчета — обърна се към тях Хейли. — По-живо, нямаме време за губене.
— Няма да изгубим нито минутка — каза Сам, като подаде на Хейли с едната си ръка юздата, а с другата му държеше стремето. В това време Анди отвързваше другите два коня. В момента, в който Хейли се докосна до седлото, буйното животно подскочи съвсем неочаквано за господаря му и го отхвърли на няколко крачки върху меката суха трева. С див вик Сам се спусна да хване юздата на коня, но острите краища на горепоменатата палмова шапка за беля издраскаха очите на жребеца и съвсем не му подействуваха успокоително. Със страшна сила жребецът събори Сам и изпръхтя презрително няколко пъти, после се изправи на задните си крака и препусна в галоп към долния край на поляната, последван от Бил и Джери, които Анди не забрави съгласно уговореното да пусне на свобода, като ги прогони още по-надалече със страшните си викове.
Настъпи невъобразима суматоха. Сам и Анди тичаха и викаха, кучетата лаеха, Майк, Моз, Менди, Фани и всички други по-малки обитатели на имението тичаха, пляскаха с ръце, викаха и пищяха с неуморимо усърдие.
Белият кон на Хейли, бързоног й буен, изглежда, с голямо удоволствие вземаше участие в тази игра. На негово разположение беше поляната, дълга около половин миля и обкръжена от всички страни с гора. Той се забавляваше, като оставяше преследвачите да дойдат съвсем близко до него и тогава изпръхтяваше и политаше като стрела към гората. Сам съвсем нямаше намерение да хване коня по-рано, отколкото беше необходимо, и усилията, които проявяваше за тази цел, бяха героични. Палмовите листа на главата му се развяваха навсякъде, където имаше най-малка вероятност да бъде хванат конят; той се впускаше с всички сили и крещеше: „Ето го! Дръж го! Дръж го!“ и с това доста засилваше общата суматоха.