Хари не беше малък и обикновено Елиза го водеше за ръка. Но сега дори мисълта да го изпусне от своите прегръдки я плашеше и тя бързо вървеше по пътя, като силно го притискаше до гърдите си.
Скованата от студ земя скърцаше под нозете й и това я караше да потръпва от страх. При всяко шумолене на лист, при всяка преминаваща сянка сърцето й замираше и тя ускоряваше стъпките си. Елиза сама се чудеше откъде се взема у нея тази сила; тя не усещаше тежестта на детето — струваше й се, че е леко като перце и всеки пристъп на страх като че увеличаваше свръхестествената й сила.
Хари спеше. Отначало разсънен от странното нощно пробуждане и уплашен от лошия човек, той не можеше да заспи. Но майка му не му позволи да промълви нито дума и го увери, че само ако мълчи, тя ще може да го спаси. Детето уви ръчички около шията й и чак когато сънят почна да го надвива, тихо я запита:
— Мамо, трябва ли да бъда буден?
— Не, милото ми, спи, спи.
— Но, мамо, ако заспя, нали няма да му дадеш да ме вземе?
— Не, не — прошепна майката. Тя пребледня още повече и големите й черни очи пламнаха.
— Сигурна си, нали, мамо?
— Да, сигурна — каза майката и се уплаши от собствения си глас, толкова й се стори чужд.
Детето отпусна уморената си глава на рамото й и скоро заспа. Какъв жар, каква сила се преливаше в Елиза, като чувствуваше на шията си топлите ръчички и спокойното, дишане на сина си. Струваше й се, че тази сила като електрически ток преминава в нея от всяко нежно докосване, от всяко движение на детето, което доверчиво спеше в ръцете й.
Границите на имението, алеята и горичката останаха зад нея и тя продължаваше да върви като насън, без да забавя стъпките си, без да спира, докато розовите лъчи на зората я завариха на широкия път, далеч от родните места.
Тя често бе ходила със своята господарка на гости у роднините на Шелби в селцето Т. на брега на река Охайо и познаваше добре този път. Да отиде дотам, да премине на другия бряг — така се очертаваше първоначално набързо съставеният й план за бягството.
Когато първите коне и коли започнаха да се движат по пътя, Елиза с бързата съобразителност, присъща на хората в опасност, си даде сметка, че стремглавият й ход и възбудеността й могат да привлекат вниманието на минаващите и да събудят подозрение.
— Тя сложи детето на земята, оправи роклята и шапката си и тръгна по-бавно, като се стараеше да изглежда спокойна. В малкия вързоп тя бе сложила сладкиши и ябълки, с които залъгваше детето да върви по-бърже. Тя търкулваше ябълката и детето тичаше с всичка сила да я гони. И тази хитрост, често повтаряна, им Помогна бързо да извървят няколко мили.
Скоро те стигнаха до една гъста гора, през която ромолеше бистър ручей. Хари започна да се оплаква от глад и жажда. Елиза се прехвърли с детето през оградата, седна зад един голям камък, който ги скриваше от пътя, и му даде да закуси. Хари се учуди и натъжи, че майка му не хапва нищо. Той обви шията й с ръце К й се опитваше да сложи парче от своя сладкиш в устата й, но на нея й се струваше, че нещо се е свило в гърдите й и я задушава. — Не, Хари, не, мило дете, мама не може да яде, докато не си в безопасност. — Ние трябва да вървим, още много да вървим, докато стигнем до реката.
Те пак забързаха и Елиза отново се стараеше да върви естествено и спокойно.
Местата, където я познаваха, останаха далече зад нея. Сега дори случайно да срещнеше някой познат, той нямаше да допусне, че е избягала от своите господари, чиято добрина беше известна на всички. Освен това и тя, и детето имаха бяла кожа и на пръв поглед трудно можеше да се забележи, че са от негърски произход. Към обяд те стигнаха до една спретната ферма. И Елиза се осмели да си почине малко и да купи храна за детето и за себе си. Колкото повече се отдалечаваше от опасността, толкова повече намаляваше страшното й нервно напрежение и тя се почувствува уморена и гладна.
У Добрата фермерка, мила и разговорлива жена, беше много доволна, че има с кого да си побъбри и не се усъмни в думите на Елиза, че отива наблизо да прекара една седмица у свои близки. А как желаеше Елиза да беше наистина така.
Малко преди залез слънце Елиза влезе в селцето Т. на брега на река Охайо. Тя беше уморена, краката я боляха, но духът иде беше сломен. Тя веднага отправи поглед към реката, отвъд която бе нейното освобождение.