— Беше ранна пролет. Реката бе пълноводна и буйна. Огромни плаващи ледени блокове се люшкаха в неспокойните й води. Там, където брегът откъм Кентъки се вдава много навътре в реката, блокове лед се бяха струпали един върху друг в големи количества и образуваха временна преграда, която задържаше идващите блокове. Те се простираха почти до брега на Кентъки като огромен люшкащ се сал.
Елиза се спря за малко да погледа реката. Тя веднага разбра, че при това положение не е възможно да има редовен ферибот за другия бряг, и влезе в малката гостилница край брега, за да се осведоми как може да се премине реката.
Съдържателката, заета с приготовление на вечерята, печеше и пържеше най-различни неща край огъня. Тя се обърна с вилица в ръка, като, чу нежния жаловит глас на Елиза.
— Какво има? — запита тя.
Има ли сега лодка или сал, които да превозват за отсрещния бряг?
— Каква ти лодка! Движението е вече спряно — каза жената, но като забеляза ужасения и отчаян израз на Елиза, запита: — Искате да отидете отсреща? Болен ли е някой? Изглеждате много обезпокоена.
— Детето ми е в опасност — каза Елиза. — Разбрах това едва снощи й извървях дълъг път с надеждата да се прехвърля на другия бряг с лодка.
— Това е цяло нещастие — каза жената, у която се пробуди майчинско съчувствие. — Много ми е мъчно за вас… Соломон — извика тя от прозореца.
Един мъж в кожена престилка и много мръсни ръце се появи на вратата. — Кажи, Сол — обърна се към него жената. — Оня човек ще пренася ли днес бурета на другия бряг?
— Той каза, че ще се опита, ако види, че не е много опасно — отговори Сол.
— Има един човек, който иска тази вечер да пренесе стока през реката, но кой знае дали ще се реШи. Той ще дойде за вечеря тук. Най-добре седнете и го почакайте… Какво хубаво момченце имате — добави тя и му подаде един сладкиш.
Но детето, уморено и измъчено от дългия път, се разплака.
— Горкичкото, то никога не е вървяло толкова много, а аз на всичко отгоре го карах да бърза — въздъхна Елиза.
— Ето, елате тук и го сложете да спи — каза жената и отвори вратата на малка спалня, където имаше удобен креват.
Елиза постави умореното дете в леглото и не изпусна ръчичката му, докато детето не заспа дълбоко. Но за нея нямаше почивка. Мисълта, че е преследвана я изгаряше. Тя гледаше с копнеж мрачните буйни води на реката, които течаха между нея и свободата…
А сега да оставим за малко Елиза и да видим какво правят нейните преследвачи.
Въпреки че мисис Шелби обеща обядът да бъде поднесен незабавно, скоро стана ясно, че това не зависеше само от нея. Съответните разпореждания бяха дадени в присъствието на Хейли и предадени на леля Клоу от неколцина малки пратеници. Но тази важна особа само сърдито изсумтя ипоклати глава, като продължаваше работата си с необичайна за нея несръчност и мудност.
По някакви непонятни причини между слугите се създаде впечатление, че мисис Шелби няма много да се сърди, ако обядът Закъснее, и беше наистина чудно колко много неща се случиха, които забавиха неговото приготвяне. Един несръчен помощник се изхитри и разля соса. Трябваше да се приготви нов със съответното старание по всички сложни правила на изкуството. Леля Клоу настойчиво бъркаше соса и при всяко подканяне да бърза отговаряше остро, че „няма да поднесе на масата недоварен сос; за хатъра на някой си, комуто скимнало да лови някого си“. Друг слуга падна и разля ведрото с вода, та трябваше отново да отиде до кладенеца. Трети бутна маслото… От време на време до кухнята Отърчаваше някой и с кикотене разправяше, че „мистър Хейли бил страшно неспокоен и не го свъртало на едно място, че се разхождал назад-напред, като ту поглеждал през прозореца, ту изскачал на верандата“.
— Така му се пада — каза леля Клоу възмутено. — Ако не се поправи, ще има още да пати. Ще видим какво ще прави на оня свят с всичките си грехове.
— Сигурно ще се мъчи в ада — каза малкият Джек.
— Там му е мястото — мрачно каза леля Клоу. — Той е разбил много, много сърца.
В кухнята леля Клоу се ползуваше с голямо уважение и всички я слушаха с отворени уста. Обядът беше вече поднесен и затова можеха свободно да побъбрят с нея и да чуят нейното мнение.
— Такива като него ще горят във вечен огън, нали? — запита Анди. — Ех, да можех да го видя — извика малкия Джек; — Деца — каза един глас зад тях. Всички трепнаха и се обърнаха. Чичо Том стоеше на вратата и бе чул техния разговор. — Деца — повтори той, — вие не знаете какво приказвате. „Вечно“ — това е ужасна дума. Страшно е дори и да си помисли човек за тази дума. Вечни мъчения! Не бива да пожелавате това на което и да е човешко същество.