Младата жена притисна детето до гърдите си и с бързи и твърди крачки се запъти към селището. Човекът дълго гледа след нея.
— Шелби може да каже, че не постъпвам като добър съсед. Но какво да правя? Ако някоя от моите негърки избяга и той я види; нека ми се отплати със същото. Не мога да гледам как гонят хора с кучета, а те, горките, запъхтени, бягат с последни сили… И изобщо отде накъде ще ловя чуждите роби?
Така разсъждаваше този беден и необразован жител на щата Кентъки. Той не беше чел законите на страната и постъпваше така по съвест, нещо, което едва ли би могло да се очаква от него, ако беше по-образован и човек с по-високо обществено положение.
Хейли стоеше съвсем зашеметен от това, което стана пред очите му. Когато Елиза изчезна от отсрещния бряг, той се обърна и погледна Сам и Анди изпитателно.
— Ама че работа! — извика Сам.
— Сам дяволът трябва да се е вселил в тази жена! — каза Хейли. — Как скачаше като дива котка.
— Надявам се, че господарят не ни се сърди, че не тръгнахме да я гоним по този й път — каза Сам и се почеса по главата. — Чак дотолкова не мога. — И той хрипливо се изсмя.
— Как? Ти се смееш? — изръмжа търговецът на роби.
— Ох, господарю, не мога повече — извика Сам и даде воля на дълго потисканата си радост. — Толкова чудно беше! Скок, подскок, а ледът скърца: кръц! кръц! А Тя бяга ли, бяга. Господи, как скачаше само! И Сам, и Анди се смяха, докато сълзи потекоха по бузите им.
— Ще ви накарам да се засмеете другояче — развика се Хейли и размаха камшика над главите им. Те се наведоха, за да избягнат удара, изтичаха с викове нагоре По брега и преди Хейли да ги настигне, бяха вече на конете си.
— Лека нощ, господарю — извика Сам важно. — Мисис сигурно отдавна се безпокои за Джери. Мистър Хейли не се нуждае повече от нас, нали? И господарката няма да позволи да караме конете по моста, по който Елиза избяга! Той шеговито смушка Анди и те препуснаха с всичка сила.
Вятърът носеше отдалеч веселия им смях и викове.
Глава VIII
БЯГСТВОТО НА ЕЛИЗА
Беше започнало да се свечерява, когато Елиза извърши отчаяното си бягство през реката и излезе на брега на щата Охайо.
Обгърна я сивата вечерна мъгла, която бавно се издигаше над реката, а бурното течение и плаващите ледове представляваха непреодолимо препятствие между нея и човека, който я преследваше.
Ядосан, Хейли бавно се запъти към гостилницата, за да обмисли какво да предприеме по-нататък. Съдържателката го въведе в малка стая, постлана с черга. В нея имаше маса, покрита с лъскава черна мушама, и няколко разкривени стола с високи облегала. Над камината, в която тлееше огън, бяха наредени ярко оцветени гипсови фигурки. Хейли седна на дългата неудобна дървена пейка до камината и се замисли над мимолетието на човешките надежди и щастие. — Защо ми трябваше това хлапе? — попита се той. — Заради него изпаднах в положението на последен глупак.
И за да излее някъде яда си, той започна да се ругае с такива цветисти изрази, които от чувство за приличие няма да предадем тука, въпреки че имаме всички основаниЯда смятаме, че той го заслужава.
Той се стресна от високия и рязък глас на някого, който очевидно слизаше от коня си пред гостилницата. Хейли бързо отиде до прозореца.
— Дявол да го вземе, това се казва случайност. Да, наистина, това е Том Локър!
Хейли изскочи от стаята.
В ъгъла на гостилницата, до тезгяха, стоеше необикновено висок, широкоплещест, мускулест мъж. Той носеше шуба от биволска кожа с козината навън и това придаваше на свирепия му израз нещо съвсем зверско. Всичко у него издаваше необуздана жестокост. Ако читателят може да си представи булдог в човешки вид, с шапка и палто, би добил доста ясна представа за този човек. С него имаше един човек, който бе пълна негова противоположност. Той беше нисък, слабичък и жив, с гъвкави като на котка движения; тъмните му дебнещи и лукави очи подчертаваха още повече острите черти на лицето му; тънкият му дълъг нос като че беше готов да се пъхне нахално навсякъде, а над челото му стърчаха мазни, редки черни коси. Всичките му движения и целият му израз, издаваха един твърд, остър и предпазлив човек.
Грамадният човек си наля голяма чаша силна ракия и я изпи на един дъх. Дребното човече се повдигна на пръсти до тезгяха и извъртя глава наляво, а след това надясно, за да огледа всички бутилки, сякаш искаше да подуши съдържанието им. Най-после поръча с голяма предпазливост и с писклив, треперещ глас чаша ментовка. Когато му наляха питието, той вдигна чашата, погледна я внимателно и самодоволно като човек, уверен, че не се е излъгал и започна да пие на малки глътки.