— Здравей, Локър, виж, че и аз съм имал късмет! Каква приятна среща! — каза Хейли, като се приближи и протегна ръка към грамадния човек!
— Дявол да те вземе! — беше вежливият отговор. — Какво те носи насам, Хейли?
Човечето с дебнещата физиономия, чието, име беше Меркс, веднага престана да пие ментовката, протегна шия и загледа изпитателно непознатия също както котка гледа към отвеяно сухо листо или към друг някои движещ се предмет.
— Наистина, Том, това е най-щастливата ми среща. Намирам се в дяволско затруднение и ти трябва да ми помогнеш.
— Ух, разбира се! — изръмжа неговият учтив познат. — Щом се радваш, че срещаш някого, сигурно ти е потрябвал за нещо. Какво има?
— Навярно твой приятел? — запита Хейли, като погледна недоверчиво към Меркс. — Съдружник може би?
— Да, казва се Меркс. А това е човекът, с когото работих в Начез.
— Драго ми е да се запозная с вас — каза Меркс и подаде тънката си суха като крак на врана ръка. — Мистър Хейли, нали?
— Същият, сър — отговори търговецът на роби. — А сега, господа, по случай щастливата ни среща да минем в малката стая да се почерпим и поприказваме. Ей, ти там — обърна се той към човека зад тезгяха, — донеси ни гореща вода, захар, пури и повечко ракия. Ще направим истински гуляй.
Ето свещите са запалени, огънят пламти и тримата достойни; събеседници са седнали около масата, отрупана с всичко необходимо за приятелски разговор.
Хейли описа разчувствувано своите неуспехи. Локър, мълчалив и намръщен, го слушаше внимателно. Меркс, който с много грижи; и старание приготвяше чаша пунш по свой особен вкус, от време на време повдигаше очи и пъхаше острия си нос и брада едва ли; не в лицето на Хейли. Той с голямо внимание слушаше приключенията на търговеца на роби. Краят на разказа му се видя много забавен, той целият се затресе от тих, но ззвучен смях, а тънките му устни се изкривиха от удоволствие.
— Хубаво са ви изиграли — каза той. — Хи, хи, хи! И умно скроено.
— Големи неприятности създават тия хлапета в търговията въздъхна Хейли.
— Ей, да можехме да отгледаме такава порода жени, които да не обичат децата си! Казвам ви, това щеше да е най-голямото съвременно откритие. — И Меркс се засмя на собствената си шега.
— Точно така — каза Хейли. — И не разбирам защо толкова държат на тях. Това децата са голяма беля. Би помислил човек, че биха се радвали да се отърват от тях. А те, не та не! И гледаш някое такова едно, само грижи създава, нищо не струва, а на майката като че е още по-мило.
— Да, мистър Хейли — каза Меркс. — Подайте ми горещата вода… Да, сър, и аз мисля точно като вас. И винаги съм бил на това мнение. Веднъж, когато още се занимавах с тази търговия, купих една жена… Стройна и хубавичка беше… и разумна. Тя имаше дете, такова едно, болнаво, гърбаво и не знам още какво. Аз го дадох току-така на един човек, на риск, че все нещо можеше да спечели от него. И през ум не ми минаваше, че жената ще го вземе толкова навътре. А трябваше да видите как се държа. Наистина, изглежда, че й беше по-мъчно за детето, защото беше хилаво, капризно, плачливо и само я измъчваше. А тя съвсем не се преструваше — плаче, та се къса, не може място да си намери, като че е останала сама-самичка на света. Смешно беше да я гледаш. Странни същества са това жените.
— И аз имах подобен случай — каза Хейли. — Миналото лято по Червената река купих една жена с дете. Детето беше доста хубаво и очите му живи, блестящи, но представете си, оказа се, че е сляпо; ама съвсем сляпо, ви казвам. Аз, разбира се, помислих, че няма да е зле да го пробутам някъде. Успях без много шум да го разменя за едно буре уиски. Но когато се опитах да го взема от майката, тя се превърна в същинска тигрица. Това стана, преди да тръгнем, и още не бях сложил веригите на моите негри. И какво мислите направи тя? Като котка скочи върху балите памук, измъкна ножа на един от моряците и за миг накара всички около нея да се разбягат. Но тя разбра, че това няма да я спаси, и като се обърна, хвърли се заедно с детето в реката — потъна като камък и повече не я видяхме.
— Их! — каза Том Локър, който слушаше тези разкази с явно презрение. — Какви сте безпомощни и двамата. Моите робини не ми играят такива номера.
— Нима?… А как се справяш с тях? — живо попита Меркс.
— Как се справям ли? Много просто. Ако купя жена с дете, което е за Продан, направо отивам при нея, пъхам юмрука си в лицето й и й казвам: „Виждаш ли?… Само една дума да чуя от тебе и ще ти смажа главата. Не искам да чуя ни думичка, ни звук… Това дете — казвам — е мое, а не е твое и не е твоя работа какво ще правя с него. Аз ще го продам при първа възможност. И ако вземеш да ми играеш някои номера, предупреждавам те, че ще съжаляваш, загдето въобще си се родила…“ Уверявам ви, те разбират, че с мене шега не бива. И затова мълчат като риби. А ако някоя от тях започне да вие, тогава… — И мистър Локър така силно удари с юмрук по масата, че на всички стана ясно какво искаше да каже.