— Глупости! Пет пари не давам за вашата политика. Но мисля, че това е нечувана жестокост. Надявам се, мили мой, че такъв закон не е гласуван.
— Действително сенатът прокара закон, който забранява да се оказва съдействие на робите, избягали от Кентъки. Тези дръзки аболиционисти почнаха, толкова много да се проявяват напоследък, че в Кентъки бяха започнали сериозно да се безпокоят и стана необходимо като добри християни да помогнем на нашите братя, на държавата и да предприемем нещо, с което да се сложи край на тези вълнения.
— И какъв е законът? Нима искат да ни забранят да подслоним тези нещастни същества поне за една нощ, да им дадем нещичко за ядене, няколко стари дрехи и тихичко да ги отпратим?
— Да, разбира се, мила! Това именно се нарича да дадеш „помощ и съдействие на избягали негри“.
Мисис Бърд беше малка, плаха и срамежлива жена с кротки сини очи, с нежен прасковен цвят на кожата и с извънредно мек и пеещ глас. Тя беше много страхлива — най-обикновен, средно голям пуяк, само като изкряка, можеше да я накара да побегне, а едно по-едро домашно куче смразяваше кръвта й, стига само да покажеше зъбите си. За нея мъжът и децата й бяха целият свят. И този свят тя управляваше повече с нежност и увещания, отколкото със заповеди и нареждания. Ала едно-единствено нещо — тъй като тя беше необикновено нежна и чувствителна — можеше да я разгневи и да я накара да излезе вън от себе си — това бе всяка проява на жестокост. В такъв момент тя изпадаше в пристъп на гняв, който ставаше още по-обезпокоителен и необясним, тъй като бе несъвместим с необикновено кроткия й характер. Нямаше по-снизходителна и добра майка, но децата й още не можеха да забравят как веднъж тя ги наказа най-безпощадно, когато ги завари заедно с лоши съседски деца да хвърлят камъни по едно беззащитно котенце.
При последните думи на мъжа си мисис Бърд се зачерви — това много я разхубавяваше. Тя изведнъж стана, приближи се към него с решителни стъпки и твърдо му каза:
— Джон, бих искала да знам: ти намираш ли този закон за справедлив?
— Ако ти кажа „да“, ще ме убиеш ли. Мери?
— Никога не очаквах това от тебе, Джон! Но ти не си гласувал за него, нали?
— Все пак гласувах, прелестна моя политикантко!
— Не се ли срамуваш, Джон! Какъв позорен, жесток и ужасен закон! Аз ще го наруша при първия случай, който ми се удаде. И надявам се, че ще ми се удаде такъв случай. До какво доживяхме — една жена да не може да подслони и нахрани умиращ от глад човек само защото е роб и през целия си живот е бил само унижаван и потискан нещастният!
— Но, Мери, изслушай ме! Твоите чувства са справедливи и интересни, мила моя. Аз те разбирам и още повече те обичам заради тях. Но въпреки това, мила моя, не бива да допускаме чувствата ни да надделяват над разсъдъка. Трябва да разбереш, че това не е въпрос на сантименталност. Тука са преплетени големи обществени интереси. Такава вълна от обществено негодувание се надига, че ние трябва да пренебрегнем нашите лични чувства.
— Глупости, Джон! Може да ме убеждаваш до утре, но няма да се съглася. Аз те питам, Джон: би ли изпъдил от вратата си едно нещастно, премръзнало и гладно същество само защото е беглец? Кажи, би ли го направил?
Трябва да се признае, че за нещастие нашият сенатор, по природа много добър и отзивчив, не можеше да изпъди човек, който се намира в тежко положение. Но при този спор още по-неизгодно бе за него, че жена му знаеше това и разбира се, нападаше почти незащитими позиции. Ето защо, за да спечели време, той прибягна до обикновените средства, които се използуват в подобни случаи. Той каза „хм!“, изкашля се няколко пъти, извади носната си кърпа и почна да бърше очилата си. Мисис Бърд видя, че противникът е в безизходно положение и без всякакво угризение на съвестта се възползува от своите предимства.
— Бих искала да те видя как ще сториш това, Джон. Много бих искала да те видя. Например да изпъдиш навън жена в снежна буря! Или може би, ще я задържиш и ще я изпратиш в затвора? Би ли го направил? Много би ти приличало!
— Не ще и дума… Това би бил неприятен дълг… — започна мистър Бърд уклончиво.
— Дълг, Джон! Не казвай тази дума. Ти знаеш, че това не е и не може да бъде нашият дълг. Ако господарите искат да не им бягат робите, нека се отнасят добре с тях. Това е моето мнение. Ако аз имах роби — надявам се, че никога няма да имам, — не бих се бояла, че ще бягат от мене или от тебе, Джон. Казвам ти: никой не бяга, когато е щастлив. А когато те бягат, горките, стига им страхът и дето мръзнат и гладуват — няма нужда да насъскваме всички срещу тях. Не! Въпреки всичко аз няма да се подчиня на вашия закон.