— Мери, Мери, мила, послушай! Нека двамата разсъдим добре…
— Мразя разсъжденията, Джон, особено когато се умува по такива въпроси. Вие, политиците, имате навика да спорите и умувате за най-прости и очевидни неща. Но когато се дойде до дела, сами се отказвате от вашите умувания! Познавам те достатъчно добре, Джон! И ти като мен не смяташ закона за справедлив и няма да му се подчиниш…
В този критически момент старият им черен слуга Къджоу открехна вратата и помоли мисис Бърд да отиде в кухнята. Нашият сенатор въздъхна с облекчение и погледна след мъничката си жена със смесено чувство на удоволствие и смущение. Той седна в креслото и зачете вестник.
След малко от вратата се чу развълнуваният глас на жена му.
— Джон, Джон, ела за момент.
Той остави вестника и отиде в кухнята. На прага се спря, изумен от гледката, която се откри пред очите му. Млада, стройна жена лежеше в безсъзнание върху два стола; дрехите й бяха изпокъсани и заледени; едната й обувка липсваше, а чорапът й бе разкъсан; от наранения й крак течеше кръв. Лицето й носеше печата на презряната раса. Но никой не можеше да остане равнодушен пред печалната й вълнуваща красота. Сенаторът изтръпна пред вида на това студено, мъртво подвижно лице.
Той затаи дъх и застана мълчалив. Жена му и тяхната черна прислужница, старата леля Дайна, свестяваха нещастната жена, а дядо Къджоу, взел детето на коленете си, свали обущата и чорапите му и започна да разтрива премръзналите му крачета.
— Сърцето ти се къса, като я гледаш! — каза леля Дайна състрадателно. — Изглежда, че припадна от топлината. Когато влезе, като че нищо й нямаше. Запита само дали може да се посгрее. И тъкмо я попитах откъде иде, и тя припадна. Никога не ще да е вършила тежка работа — вижда се по ръцете й.
— Бедната — каза съчувствено мисис Бърд, когато жената бавно отвори големите си черни очи и погледна безучастно. Отведнъж по лицето й премина смъртен ужас. Тя скочи и извика:
— Хари! Къде е той?… Взеха ли го?… Като чу гласа на майка си, детето се спусна от коленете на Къджоу, затича се и протегна ръчички към нея.
— Той е тук, той е тук! — извика жената. — О, госпожо! Спасете ни! Не ни оставяйте, не давайте да ми го отнемат! — обърна се тя с диво отчаяние към мисис Бърд.
— Не бойте се — успокои я мисис Бърд. — Тук сте на сигурно място. Тук никой няма да ви докосне.
— Бог да ви благослови — прошепна жената, закри лицето си с ръце и зарида. Като я видя, че плаче, детето се покатери на коленете й.
Милите и нежни грижи на мисис Бърд, които едва ли друг беше в състояние да прояви, поуспокоиха малко нещастната жена. Постлаха й да легне на скамейката близо до огъня и след малко тя се унесе, притиснала до себе си умореното като нея спящо дете. Майката решително отказа да турят детето на отделно легло и дори в съня си тя го обгърна с ръка, сякаш и сега се боеше да не й го отнемат.
Мистър и мисис Бърд се завърнаха в гостната и колкото и странно да изглежда, не подеха предишния разговор. Мисис Бърд се зае със своето плетиво, а мистър Бърд се престори, че чете вестника.
— Интересно коя и каква е тя? — каза мистър Бърд след дълго мълчание.
— Ще разберем, когато се събуди и се посъвземе — отвърна мисис Бърд.
— Виж какво, Мери — каза мистър Бърд и вдигна очи от вестника.
— Да, мили!
— Не би ли могла да й стане някоя от твоите рокли, ако се продължи и разшири? Тя изглежда по-едра от тебе.
По устните на мисис Бърд се плъзна едва забележима усмивка.
— Ще видим — отвърна тя.
Последва ново мълчание, прекъснато пак от мистър Бърд.
— Виж какво, Мери…
— Да, какво има пак?
— Знаеш, онази топла наметка, с която ме покриваш при следобедната ми почивка… Ти би могла да й я дадеш — тя няма какво да облече…
В този момент Дайна надникна в стаята и каза, че жената се е събудила и иска да види господарката.
Мистър и мисис Бърд отидоха в кухнята, последвани от двете си по-големи момчета; малката по това време вече спеше.
Жената седеше на скамейката до огъня и замислено гледаше пламъка. Трескавият и развълнуван израз бе изчезнал. Сега лицето й бе тъжно и спокойно.
— Искали сте да ме видите — мило се обърна към нея мисис Бърд. — Надявам се, че сега се чувствувате по-добре. Горката!
Дълбока хриплива въздишка беше единственият отговор. Тя вдигна черните си очи и погледна тъй умолително и с такова отчаяние, че мисис Бърд се просълзи.
— Не се страхувайте от нищо. Ние всички ви желаем доброто. Кажете ми откъде идвате и от какво се нуждаете?
— От Кентъки — отговори жената.
— Кога? — запита мистър Бърд и поведе сам разпита.