— Тази вечер.
— А как дойдохте дотука?
— Минах по леда.
— По леда! — в един глас извикаха всички присъствуващи.
— Да по леда — каза жената бавно. — Господ ми помогна и аз минах по леда. Те ме преследваха, настигаха ме, а нямаше друг изход.
— Господи боже, мисис — каза Къджоу. — Но ледът е целият на разбити блокове! И те се люлеят, потъват и изскачат от водата.
— Знаех, че е така, знаех — трескаво заговори тя. — И все пак минах по леда. Никога не мислех, че ще мога. Мислех, че няма да стигна отсреща… Но ми беше все едно… Иначе щях да умра! — Очите на жената горяха.
— Робиня ли бяхте? — запита мистър Бърд.
— Да, сър. Господарят ми е в Кентъки.
— Той лошо ли се отнасяше с вас?
— Не, сър. Той беше добър господар.
— Значи господарката ви беше лоша?
— Не, сър, не! Господарката ми беше винаги добра към мене.
— Но тогава какво ви принуди да напуснете такъв добър дом и да се изложите на такива опасности?
Жената втренчено загледа мисис Бърд и от проницателния й поглед не се изплъзна, че тя беше в траур.
— Госпожо, имали ли сте нещастието да загубите дете? Въпросът беше неочакван и засегна незаздравяла още рана: едва беше изминал месец, откакто семейството Бърд бе погребало едно от своите любими деца.
Мистър Бърд се обърна и отиде до прозореца, а мисис Бърд потъна в сълзи. Но тя направи усилие да отговори.
— Да, загубих най-малкото си дете. Защо ме питате?
— Тогава ще ме разберете. Аз изгубих две едно след друго. Оставих ги погребани там, откъдето идвам. Остана ми само това дете. Аз никога не съм се отделяла от него. То е всичко, което имам. То е моята гордост, моята утеха… А те искаха да ми го отнемат… да го продадат долу на Юг. Представете си само — да продадат дете, което никога не се е отделяло от майка си! Нима можех да понеса това? Не можех да преживея такава мъка… И когато разбрах, че книжата са подписани и че синът ми е продаден, аз го взех и избягах през нощта. Подгони ме човекът, който купи Хари, и няколко от хората на господаря… и вече бяха зад мен, чувах гласовете им… Аз скочих от брега на леда и как преминах, сама не знам. Помня само, че един човек ми помогна да изляза на брега.
Жената не плачеше и не хълцаше. Сълзите й вече бяха пресъхнали. Но всички около нея изразяваха голямото си съчувствие — всеки по своему.
Двете малки момчета затърсиха отчаяно по джобовете си носни кърпи, но както винаги се случва, не ги намериха на мястото им; те завряха главите си в полата на мисис Бърд и захълцаха неудържимо, като си бършеха очите и носовете в роклята на майка си. Мисис Бърд закри лице в кърпичката си. По черните бузи на добрата леля Данна се стичаха сълзи и тя непрекъснато повтаряше:
„Господи, смили се над нас!“… А старият Къджоу усърдно бършеше с ръкав очите си, лицето му се гърчеше от състрадание и той от време на време пригласяше на леля Дайна. Нашият сенатор беше държавник и, разбира се, от него не можеше да се очаква да плаче като другите простосмъртни. Той обърна гръб и се загледа в прозореца, като триеше усърдно очилата си, покашляше и от време на време бършеше носа си, нещо, което би се сторило подозрително на всеки, който би могъл критично да гледа на нещата в такъв един момент.
— Защо казвате, че господарят ви бил добър? — извика той изведнъж, като решително преглътна буцата, заседнала на гърлото му.
— Защото той наистина беше добър господар. Винаги ще говоря така за него. И госпожата беше много добра. Но те не можеха да постъпят другояче. Те дължаха пари на един човек и той, не знам точно как, можа да ги принуди да изпълнят неговата воля. Аз чух как господарят казваше на госпожата това, а тя го молеше и се застъпваше за мене. Но той й каза, че нищо не може да се направи — книжата били вече подписани… Тогава взех детето и избягах… Не мога да живея без него. То е всичкото, каквото имам на този свят.
— А нямате ли мъж?
— Да, имам. Но той принадлежи на друг господар — зъл, жесток. Той не му даваше да идва при мене; ставаше все по-лош и по-лош и заплашваше, че ще го продаде на Юг. Сигурно никога вече няма да го видя.
Повърхностният наблюдател би помислил, че жената е равнодушна към съдбата на мъжа си — така спокойно разказваше тя. Но големите й черни очи говореха съвсем друго.
— Горката! А къде смятате да отидете сега? — състрадателно я запита мисис Бърд.
— В Канада… Но не зная къде се намира. Много ли е далече? — запита тя, като погледна доверчиво мисис Бърд.
— Бедната — неволно въздъхна мисис Бърд.
— Навярно е много далече оттук? — запита жената тревожно.
— Много по-далече, отколкото си мислите, бедно дете — каза мисис Бърд. — Но ние ще се опитаме да ви помогнем. Дайна, приготви й легло в твоята стая, а до утре ще измислим нещо… А вие не се тревожете, мила. Спете спокойно.