Мисис Бърд и мъжът й се върнаха в гостната стая. Тя седна на люлеещия се стол до камината и се загледа замислено в огъня. Мистър Бърд се разхождаше нагоре-надолу из стаята и си мърмореше.
— Хм, хм… Каква объркана, неприятна работа! Най-после той се спря пред жена си и й каза.
— Виж какво, мила! Тя трябва да напусне нашата къща още тази нощ. Този търговец на роби ще надуши следите й и ще се яви тук още рано сутринта. Ако беше само жената, щяхме да я скрием, докато всичко премине. Но детето няма да стои мирно, каквото и да правим. То ще издаде всичко, като се покаже на някой прозорец или врата. А в какво положение ще изпадна, ако ги намерят тука. Не, те трябва да напуснат нашата къща още тази нощ.
— Тази нощ? Това е невъзможно. Къде ще отидат?
— Знам аз къде — каза сенаторът замислен и започна да обува ботушите си.
Като обу единия до половина, той обгърна коляното си с две ръце и се замисли дълбоко.
— Каква объркана, неприятна… долна работа! — каза той и продължи да издърпва ботуша си. Когато обу единия ботуш, той седна, взе другия в ръце и се загледа втренчено в килима. — И все пак трябва да се махне оттука, дявол да го вземе.
Той бързо обу и втория ботуш и погледна през прозореца. Мисис Бърд беше съобразителна жена, която никога не казваше: „Аха, аз нали ти казах!“ И сега, макар че много добре разбираше какъв обрат вземат мислите на мъжа й, тя благоразумно мълчеше — спокойно седеше на стола и чакаше нейният законен повелител, когато намери за добре, да й съобщи своите намерения.
— Ето какво — обърна се най-после той към нея, — един мой познат, Ван Тромп, освободи всичките свои роби, напусна Кентъки и си купи земя на седем мили оттук в гората край потока. Никой не отива нататък, освен ако има специална работа, а и мястото не се намира така лесно; Там жената ще бъде в безопасност. Лошото е, че никой не може да закара колата дотам нощно време освен мене.
— Защо не? Къджоу е отличен кочияш.
— Да, да. Но работата е, че потокът трябва да се премине на два пъти, а вторият брод е много опасен. Аз съм минавал на кон през това място поне сто пъти и знам точно къде трябва да се прегази. Както виждаш, нищо друго не може да се направи. Към полунощ Къджоу ще трябва да впрегне конете колкото може по-тихо и аз ще я откарам. След това той ще ме остави в близката гостилница, където към три часа сутринта ще взема дилижанса за Колъмбъс. Така всичко ще остане в тайна и ще изглежда като че аз съм пристигнал там направо от къщи. Утре заран рано-рано ще се явя на заседание в сената. Ще се чувствувам малко неудобно след всичко това, но по дяволите!… Няма какво да се прави.
— Ти послуша сърцето си, Джон — каза мисис Бърд и сложи малката си бяла ръка върху неговата. — Щях ли да те обичам толкова, ако не те познавах по-добре, отколкото ти сам се познаваш?
Мисис Бърд изглеждаше много хубава с блесналите в очите й сълзи и сенаторът се почувствува много горд, че такова едно очарователно същество го гледа с толкова любов и възхищение… Той се запъти да нареди да впрегнат конете, но се спря за миг пред вратата, обърна се към жена си и й каза нерешително:
— Мери, какво би казала… В скрина има доста дрешки на горкичкия ни… Хенри…
Като каза това, той бързо се обърна и затвори вратата зад себе си.
Жена му влезе в малката спалня до нейната стая, сложи свещта на скрина, извади ключ от една малка ниша, постави го в ключалката на едно от чекмеджетата и изведнъж се спря. Двете момчета, които както всички деца ходеха по стъпките на майка си, стояха до нея мълчаливи и тъжни.
Мисис Бърд бавно отвори чекмеджето. В него имаше различни малки палтенца от всевъзможни кройки, детски престилчици, чорапки и дори чифт малки износени обувки, които показваха протритите си връхчета през хартията, в която бяха завити. Бяха скътани и детски играчки — конче и каручка, пумпалче и една топка, — скъпи спомени, прибрани с много мъка и сълзи. Тя се отпусна на един стол до скрина, подпря главата си с ръце върху чекмеджето и горчиво заплака. Сълзите й течаха между пръстите и падаха в отвореното чекмедже. Изведнъж тя повдигна глава и започна нервно и бързо да подбира най-запазените и подходящи дрешки и ги сви в един вързоп.
След това мисис Бърд отвори гардероба си, взе оттам две-три от своите всекидневни рокли и с игла, ножица и напръстник в ръка се залови да ги отпуща, както мъжът й я беше посъветвал. Тя работи усърдно, докато старият часовник в ъгъла удари полунощ и в двора се чу глухият тропот на колела.
— Мери — каза мъжът й, като влезе с палто на ръка. — Трябва вече да я събудиш. Време е да тръгнем.