Мисис Бърд набързо постави нещата, които беше приготвила в малко просто куфарче, заключи го, поръча на мъжа си да го сложи в каретата и отиде да събуди жената.
След малко Елиза с детето на ръце се появи на вратата. Тя беше с пелерина, шапка и шал — подарък от нейната благодетелка. Мистър Бърд бързо настани жената и детето в каретата. Когато мисис Бърд се приближи до стъпалото на колата, Елиза се показа на прозореца и протегна ръка, нежна и хубава като ръката, която й беше подадена. Големите й черни очи, в които се четеше гореща благодарност, не се откъснаха от лицето на мисис Бърд. Елиза се опита да каже нещо, устните й се раздвижиха, но никакъв звук не се чу… Тя се отпусна на седалката и закри лицето си с ръце. Вратичката се затвори и колата тръгна.
Напоследък по тези места беше валяло почти непрекъснато, а на меката рохкава почва в Охайо й стига й малко дъжд, за да се превърне в непроходима кал. В този затънтен край на Запада, където калта става неизмеримо дълбока, пътищата се застилат с дървени трупи, наредени една до друга, и се покриват с пръст, трева и всичко, каквото попадне под ръка. Щастливите местни жители ги наричат пътища и ги използуват веднага. С течение на времето дъждовете измиват пръстта и тревата и разместват дървените трупи надлъж и нашир по цялото протежение на пътя, а образувалите се ровове и трапища се запълват с рядка черна кал.
По такъв именно път сега се клатушка нашият сенатор и размишлява върху моралната страна на своята постъпка, но дотолкова последователно, доколкото това е възможно при дадените обстоятелства, тъй като каретата непрекъснато подскача по пътя и току „пляс“ — и затъва в някоя локва; сенаторът, жената и детето неочаквано отхвръкват от местата си и се залепват на прозореца откъм наклонената страна на колата. Ето че каретата сякаш окончателно е затънала в калта. Отвън се чува гласът на Къджоу, който подканя конете; след много напразни подръпвания и опити на конете да изтеглят колата, точно когато сенаторът губи всякакво търпение, изведнъж каретата се залюлява, сякаш ще тръгне, но предните колела попадат в нова яма, а сенаторът, жената и детето връхлетяват вкупом към предната седалка; цилиндърът на сенатора се захлупва над очите и носа му доста безцеремонно, той се чувствува на края на силите си; детето се разплаква; Къджоу отправя пламенни апели към конете, а те се плъзгат, напрягат се и се дърпат под непрестанните удари на камшика. Колата се залюлява, отскача и сега пък задните колелета затъват; сенаторът, жената и детето полетяват към задната седалка; сенаторът бутва с лакът шапката на жената, а неговият цилиндър отхвръква на пода и при сътресението попада под краката на жената. Но ето най-сетне преминават „блатото“, конете спират задъхани; сенаторът намира цилиндъра си, жената оправя своята шапка и успокоява детето: те са готови за нови изпитания.
Известно време каретата се люшка доста равномерно и само от време на време друсането се засилва като че само за разнообразие; пътниците започват да се успокояват, че в края на краищата не са чак толкова зле… Но ето един страшен тласък, от който всички отскачат от местата си и с невероятна бързина се намират обратно на седалката; каретата спира; навън обърканият Къджоу се суети за известно време; после отваря вратичката:
— Извинете, сър, но това място е ужасно лошо. Просто не зная как ще се измъкнем. Мисля, че ще трябва да поставим дървета под колелетата.
Сенаторът отчаян слиза от колата и внимателно търси по-здрава почва, но единият му крак потъва като в бездна. Той се опитва да го измъкне, но губи равновесие и пада в калта. Къджоу го изтегля в доста плачевно състояние…
Едва късно през нощта каретата премина по брода на реката и цялата потънала в кал, се спря пред портата на голяма фермерска къща.
Необходимо беше доста търпение и настойчивост, за да се разбудят стопаните. Най-после почтеният фермер отвори вратата. Той беше висок, грамаден мъж, по чорапи и с червена ловджийска фанела. Рошавата ръждива коса и небръснатата от няколко дни брада придаваха на този добър човек, в най-добрия случай, не много привлекателен вид. В продължение на няколко минути той държеше свещта и разглеждаше нашите пътници с начумерен и учуден израз, при което изглеждаше много забавен. Сенаторът трябваше да употреби доста усилия, за да му обясни в какво се състои работата и докато той се занимава с това, ние ще запознаем читателите с този човек.
Честният Джон Ван Тромп беше някога един от големите плантатори и притежатели на роби в щата Кентъки. Природата го беше надарила не само с гигантски ръст и сила, но и с голямо, добро и справедливо сърце. Робовладелческата система, еднакво позорна и за господарите, и за робите, го поттискаше и угнетяваше. Най-после един ден голямото сърце на Джон не можа да издържи повече и той счупи тежките окови… Ван Тромп изтегли всичките си пари, отиде в Охайо и купи хубава плодородна земя; след това освободи робите си до един — мъже, жени, деца, — натовари ги с цялата покъщнина на коли и ги изпрати да се заселят на новото място. А сам той се оттегли нагоре по реката в тихата си нова ферма и заживя щастливо, с чиста съвест.