— Ще подслоните ли тази нещастна жена и нейното дете, преследвани от ловци на роби? — запита сенаторът.
— А ако някой рече да дойде — продължи добрият човек и изпъчи мощните си гърди, — аз съм насреща. Имам и седем сина, всички са по шест фута високи, и те са винаги готови да ги срещнат. Предайте им нашите почитания и им кажете, че сме готови да ги приемем, когато пожелаят. — И Джон прокара пръсти през рошавата си коса и се затресе от смях.
Отпаднала, изтощена и уморена до смърт, Елиза едва се довлече до вратата. Тя държеше в ръце дълбоко заспалото дете. Великанът освети лицето й със свещта, съчувствено промърмори нещо, отвори вратата към малка спалня до кухнята, където бе приел гостите, и й направи знак да влезе; после взе една свещ, запали я и я постави на масата.
— Искам едно да ти кажа — обърна се той към Елиза. — Тук не се страхувай от никого, аз съм насреща. — И той посочи пушките, наредени над камината. — Нека посмее някой да отведе човек от къщата ми, когато аз не съм съгласен — зле ще си изпати… А сега си легни и спи спокойно, както би спала в прегръдките на майка си.
— Тя е необикновено красива! — каза той, когато се върна при сенатора.
Сенаторът с няколко думи му разправи историята на Елиза.
— Брей!… Как може? — възмущаваше се добрият човек. — Преследват я, бедната, като сърна. А може ли една истинска майка друго да направи? Ей богу, като слушам такива неща, иде ми да кажа нещо, което не е за казване. — И Джон изтри очите с опакото на грамадната си, покрита с лунички ръка. — Вярвате ли, аз от години не съм стъпвал в църква — не мога да търпя пасторите да ми разправят, че Библията оправдавала робството. Аз съм неук човек и не мога да споря с тях…
Докато говореше, Джон отвори бутилка шумящ сайдер и я постави на масата.
— По-добре ще е и вие да останете да нощувате тука — каза той сърдечно. — Ей сега ще повикам старата да ви приготви легло.
— Благодаря ви, добри ми приятелю — трябва да вървя, за да не пропусна дилижанса за Колъмбъс.
— Е, щом е така, ще дойда малко да ви изпратя и ще ви покажа по-добър път. Та този, по който сте минали, е много лош!
Джон се облече и след малко, с фенер в ръка вървеше пред каретата на сенатора. Той я изведе на един път, който минаваше зад фермата. Когато се разделяха, сенаторът пъхна в ръката му десетдоларова банкнота.
— Това за нея — каза той.
— Добре — отвърна Джон.
Те си стиснаха ръцете и се разделиха.
Глава X
СТОКАТА ПОТЕГЛЯ
Сивото дъжделиво февруарско утро надникна в колибата на чичо Том и освети лица, помрачени от голяма скръб. Малката маса пред огнището беше постлана за гладене; на облегалото на стола висяха две груби, но чисти ризи, току-що изгладени, а третата лежеше на масата под ютията на леля Клоу. Тя старателно оправяше и преглеждаше всяка гънка и всеки ръб, като от време на време повдигаше ръка, за да избърше сълзите, които струеха по бузите й.
Том седеше до масата, подпрял глава с ръце; пред него лежеше разтворена Библията. И двамата мълчаха. Беше още рано и децата спяха в грубото подвижно легло.
Том, като истински син на своята нещастна раса, беше привързан с цялото си сърце към семейство и дом. Той стана, тихо се приближи до кревата и дълго гледа децата си.
— За последен път! — каза той.
Леля Клоу не отговори; тя продължаваше да движи ютията върху ризата, която отдавна беше безупречно изгладена. Изведнъж тя остави гладенето, отпусна се на стола и заплака на глас.
— Да се покоряваме на волята божия!… Но как да се покоря? Да знаех поне къде отиваш и в какви ръце ще попаднеш! Мисис казва, че щяла да те откупи след година-две. Господи милостиви, та оттам връщане няма! Чувала съм, че там, на плантациите, ги убиват от работа!
— Господ е един навсякъде, Клоу. Той няма да ме остави и там.
— Добре де, да речем, че е един навсякъде, но понякога позволява да се вършат страшни дела. С това ти не можеш да ме успокоиш.
— Аз се поверявам на божиите ръце — продължи Том. — Трябва да му благодарим поне за това, че съм продаден само аз, а не и ти, и децата. Тук ти си на сигурно място. Каквото и да стане, ще страдам само аз. Но господ ще ми помогне… Той няма да ме остави.