Том говореше с мъка, гласът му се задавяше, но все пак думите му звучаха твърдо и смело.
— Не, това не е справедливо. Господарят не трябваше да те продаде за дълговете си — продължаваше да излива мъката си леля Клоу. — Ти си му дал с работата си два пъти повече, отколкото той ще получи сега за тебе. Той ти бе обещал да те освободи и трябваше да го направи още преди години. Може би сега е заставен да постъпи така, но аз чувствувам, че той не постъпва справедливо към тебе и нищо не може да ме разубеди. Толкова предан си му бил винаги! Ти се грижеше за неговите работи повече, отколкото за своите, и заради него забравяше дори собствените си жена и деца. Ти си привързан към него с цялото си сърце, а той те продава, за да се отърве от дълговете си. Господ ще го накаже за това.
— Клоу, ако ме обичаш, не говори така сега, когато може би сме за последен път заедно. И не бива да казваш нито една лоша дума за господаря. Той беше съвсем мъничък, когато старата мисис ми го повери. И нищо чудно няма в това, че аз непрестанно мисля за него. А той… той, разбира се, не може да мисли толкова много за бедния Том. Господарите са навикнали ние да се грижим за тях и това им се струва естествено. Човек не може да очаква нищо друго от тях. А ти сравни само нашия господар с останалите! Къде бих живял така добре?… Къде биха се отнасяли с мене така, както тука се отнасят? И той никога нямаше да ме продаде, ако можеше да постъпи другояче. В това аз съм твърдо убеден.
— Не, не. Тук нещо не е в ред! — упорито настояваше леля Клоу, която имаше силно развито чувство за справедливост. — Не знам у кого е вината, но нещо не е в ред. В това съм уверена.
— Отправи мисълта си към господа, Клоу. Той стои над всичко. И врабчето не пада без неговата воля.
— Може да е така, но то не ме утешава — въздъхна тя. — И няма смисъл да приказваме повече… Ей сега ще залея баницата и ти ще си хапнеш здравата… Кой знае кога пак ще ти се случи такова ядене.
За да разберете колко страдат негрите, когато ги продават на Юг7, трябва да имате предвид, че те са хора със силно развита чувствителност. Негърът е привързан към родните места; той обича своя дом, своето семейство. Прибавете към това и всички ужаси, които се крият за него в неизвестността. Не забравяйте също, че той още от детски години е заплашван със заканата, че „ще бъде продаден на Юг!“ И тази заплаха за него е най-страшното наказание, по-страшно от бой, по-страшно от най-силното мъчение.
Самата аз съм свидетел на тези чувства и на непритворния ужас, с който в свободните вечерни часове те разправят ужасяващи случки „от Юг“.
Един мисионер, живял всред негрите бегълци в Канада, разказваше, че много от тях напущали сравнително добри господари и не са се побояли да се изложат на опасностите, свързани с едно бягство, само поради ужаса, че може да ги продадат на Юг. Тази заплаха, която вечно виси над негъра, над неговата жена и деца, дава на тези иначе кротки, търпеливи и нерешителни хора невероятна смелост и те понасят глад, студ, страдания и дори превъзмогват страха, че ще бъдат жестоко наказани, ако бъдат заловени…
Утринната закуска беше сложена на масата; от нея се вдигаше топла пара. Мисис Шелби беше освободила тази заран леля Клоу от работата в господарската къща и нещастната жена събра последните си сили, за да приготви прощалната гощавка. Тя бе за клала и сготвила най-хубавото пиле, приготви с много старание сладки от царевично брашно — точно по вкуса на чичо Том, и извади няколко загадъчни гърнета с лакомства, които се вадеха само при особени случаи.
— Гледай, Пит, каква закуска имаме тази сутрин — извика Моз възторжено и сграбчи парче пиле.
Леля Клоу му залепи една силна плесница.
— На какво прилича това? Горкият ви баща за последен път закусва в къщи, а вие сте награкали около яденето.
— Клоу! — меко я укори Том.
— Не мога повече — извика тя и закри лицето си с престилката. — Толкова съм объркана, че сама не знам какво правя.
Момчетата стояха вцепенени и поглеждаха ту към баща си, ту към майка си, а бебето дърпаше леля Клоу за полата, викаше и сякаш даваше някакви заповеди.
— Ето няма повече — каза леля Клоу, като избърса очи и взе детето на ръце. — Няма повече да плача… Хайде сядайте на масата. Това е най-хубавото ми пиле. Яжте, деца. Бедничките! Изпатихте си днес от майка си.
Момчетата не чакаха втора покана и се нахвърлиха върху яденето; и добре че те ядоха до насита, защото иначе всичко щеше да остане почти непокътнато.
7
В Южните щати, разположени до долното течение на Мисисипи, робите са работили на памуковите плантации и там животът на негрите е бил много по-тежък, отколкото в Централните щати.