— Сега трябва да ти приготвя нещата — каза леля Клоу след закуска и се засуети из стаята. — Така или иначе, той сигурно ще ти вземе всичко. Зная ги аз тези — те са крадливи негодници… В този ъгъл ти слагам фанелата. Ще я облечеш, ако те хване ревматизъм. И внимавай! Няма кой да ти даде друга. Ето тук са старите ти ризи, а там новите. Чорапите ти замрежих снощи; слагам ти и кълбо с конци за кърпене. Господи, отсега нататък кой ще те кърпи? — Леля Клоу нямаше повече сили да потиска мъката си, отпусна глава върху сандъчето и зарида. — Като си помисля само… Болен ли си, здрав ли си — да няма кой да се погрижи за тебе… Аз за какво съм вече?
Момчетата изядоха всичко, което беше на масата, и сега те за първи път се замислиха върху това, което ставаше около тях. Щом видяха майка си да плаче, а баща си толкова натъжен, те също започнаха да хълцат и трият очите си с ръце. Чичо Том взе бебето на коленете си и му позволи да се забавлява с него както си иска: то му дращеше лицето, дърпаше го за косата и пищеше от радост, а на какво се радваше, само то си знаеше.
— Радвай се сега, горкичкото ми дете — каза леля Клоу, — и тебе ще те сполети същото. И ти ще доживееш да видиш как продават мъжа ти или тебе самата. И вас, момчета, и вас ви очаква същото, когато станете годни за работа. Защо ли ние, негрите, имаме семейства?…
Едно от момчетата я прекъсна, като извика:
— Мисис идва!
— Защо идва? Тя с нищо не може да ни помогне — каза леля Клоу.
Мисис Шелби влезе в колибата. Леля Клоу намръщено и сухо я посрещна и й подаде стол. Но мисис Шелби като че нищо не забеляза. Тя беше бледа и развълнувана.
— Том — каза тя, — аз дойдох, за да… — но повече не можа да продължи; тя огледа смълчаното семейство на Том, отпусна се на стола, покри лицето си с кърпичка и зарида.
— За бога, мисис, недейте, недейте! — каза леля Клоу и на свой ред избухна в сълзи.
Няколко минути всички плакаха.
— Добри ми Том — каза мисис Шелби, — не мога с нищо да ти помогна. Ако ти дам пари, ще ти ги вземат. Но аз тържествено ти обещавам, че ще следя твоя път и ще те върна обратно, щом събера достатъчно пари. А дотогава уповавай се на бога. В същия миг децата се развикаха, че идва мистър Хейли. Търговецът на роби блъсна безцеремонно вратата и се показа на прага. Той беше в много лошо настроение, след като бе яздил цяла нощ и още не се беше успокоил от неуспешния опит да хване своята жертва.
— Е, чернокожи, готов ли си! Хайде! Тръгвай! — извика той, но като видя мисис Шелби, сне шапката си и каза: — Ваш покорен слуга, госпожо.
Леля Клоу затвори сандъчето и го завърза с връв. Тя се изправи и враждебно погледна търговеца; сълзите й сякаш изведнъж се превърнаха в огнени искри.
Том покорно стана, за да последва новия си господар, и взе тежкото сандъче на рамо. Жена му с бебето на ръце тръгна да го изпрати до колата, а другите две деца с плач го последваха.
Мисис Шелби се доближи до търговеца и няколко минути оживено разговаря с него. През това време цялото семейство се запъти към впрегнатата кола, спряна пред вратата. Всички негри от имението — и стари, и млади, бяха дошли да изпратят стария си другар и се тълпяха около колата. Том беше обичан и уважаван в имението като старши слуга и всички му съчувствуваха в нещастието, особено жените.
— Ти, Клоу, сякаш по-леко понасяш раздялата от нас — каза една жена през сълзи, като забеляза мрачното спокойствие на леля Клоу.
— Аз изплаках сълзите си — отвърна леля Клоу и навъсено погледна приближаващия се търговец на роби. — Не искам да плача пред този дърт разбойник!
— Качвай се! — извика Хейли, като си пробиваше път през тълпата негри, които го гледаха изпод вежди.
Том се качи в колата, а Хейли измъкна изпод седалката тежка верига и здраво я завърза около краката на Том. Вълна от глух ропот се понесе сред тълпата, а мисис Шелби извика от верандата:
— Мистър Хейли, уверявам ви, тази предпазливост е съвсем излишна.
— Не знам, госпожо… Тук загубих вече едни петстотин долара, не мога да рискувам повече.
— Какво ли друго може мисис да очаква от него — с негодувание каза леля Клоу. А децата, които едва сега разбраха ясно каква участ очаква техния баща, се вкопчиха в полата на майка си и високо заплакаха.
— Съжалявам, че мистър Джордж не е тука — каза Том. Джордж беше отишъл на гости у свой приятел в едно близко имение. Той беше заминал предишния ден рано сутринта и не знаеше нищо за нещастието на Том.
— Поздравете мистър Джордж от мене — развълнувано каза Том.
Хейли шибна коня и Том тъжно, за последен път устреми поглед към стария си дом.
Мистър Шелби също не беше в къщи. Той не искаше да присъствува на мъчителната раздяла на Том със семейството му и бе отишъл някъде наблизо по работа с надежда всичко да се свърши в негово отсъствие.