— Капитане, кажете моля как да намеря Рен… — но в този момент отвори очи и ни видя. Разправи ни как вчера кацал седем пъти и все не било Ренфроу, казвали му как да стигне до Ренфроу, пак излитал, но пак не стигал Ренфроу; снощи спал в самолета и не бил ял, откак сме напуснали Мемфис, защото похарчил трите долара, които чичо Уили му остави за бензин, и ако бензинът не се бил свършил ей-сега преди малко, изобщо нямало да ни намери.
Чичо Уили ме накара да прескоча до града и да взема бензин, та веднага да почне упражненията със самолета, но Секретар не се съгласи. Направо отказа. Обясни, че аеропланът наистина принадлежи на чичо Уили, че и той сам принадлежи на чичо Уили, поне докато се приберат у дома, но че сега машината си е дала даването за днес и повече не може. Ето защо чичо Уили почна на другия ден.
По едно време си помислих, че трябва да тръшна стария Джоб на земята и да не му давам да стане, защото изведнъж се развика:
— Не се качвай на туй нещо! Аз ще го науча него!
В това време наблюдавахме самолета — със Секретар и чичо Уили на борда, той като че подскочи във въздуха, преметна се и след това заора надолу, сякаш чичо Уили бе решил да стигне до Китай по най-прекия път — през земното кълбо, после отново се устреми нагоре, най-сетне се задържа в приблизително права линия, почна да обикаля поляната и се приготви да кацне. Старият Джоб викаше по чичо Уили всеки ден, от околните ниви взеха да се показват фермери, хора с каруци спираха на пътя да гледат самолета, като каца или като ни отминава, а в него чичо Уили и Секретар, един до друг, абсолютно еднакви, не толкова по лице, а просто като двата върха на градинско гребло, преди да се забие в земята; виждахме очите на Секретар и проточените му напред устни и дори ни се струваше, че го чуваме, като вика „Хууууууу!“ А очилата на чичо Уили блестяха, косата му се вееше изпод каскета и над колосаната яка, която переше всяка вечер преди лягане и слагаше без вратовръзка — и всичко това префучаваше край нас, а старият Джоб ревеше: „Слизай оттам! Слизай от туй чудо!“, след което се обаждаше и Секретар: „Отпускай, чичо Уили! О-т-п-у-с-к-а-й!“, самолетът продължаваше нататък, ту с носа, ту с опашката нагоре, ту с едното крило по-ниско от другото, ту обратно, след това тръгваше на една страна и дори първия път тъй щеше и да кацне, да се разбие, да се вдигне олелия и прахоляк, но след миг се изправи и Секретар отново се развика: „Отпускай, чичо Уили!“ Нощем очите на чичо Уили продължаваха да светят в палатката, вълнението му не го напускаше и той не спираше да говори и не искаше да заспи, а мен ми се струваше, че откак е решил да си купи самолет, капка спирт не е слагал в устата си.
О, да, известно ми е какви ги дрънкаха, когато всичко свърши, какво приказваше баща ми, когато той и мисиз Меридю пристигнаха нея сутрин: че аз съм бил вече голям, и при това бял човек, а Секретар и старият Джоб — просто безотговорни негри. И все пак именно старият Джоб и Секретар се помъчиха да му попречат. Защото точно тъй стана. Ето, това те не можаха да проумеят!
Помня последната нощ, когато Секретар и старият Джоб заедно го придумваха и накрая старият Джоб накара Секретар да каже на чичо Уили, че никога няма да се научи да лети, а чичо Уили млъкна, изправи се и погледна Секретар.
— Ти не се ли научи за две седмици? — каза той. Секретар кимна. — Ти това, един проклет, пиклив, нищожен, неграмотен и твърдоглав негър! — Секретар отново кимна. — И ти ми ги разправяш на мен, дето съм завършил университета и четирийсет години съм въртял търговия за петнайсет хиляди долара, че нямало да се науча да управлявам това нищо и никакво аеропланче, дето струва хиляда и петстотин? — После ме погледна. — Ти вярваш ли, че мога да го карам?