— И прочия… сега чуй-прекъсна го Иванчо, — да си поприкажем сърце откровено… Ти си баща и прочия… Е? Тогава? Ти потопи котката във вапцилката, от разярение душевно. А пък котката, когато Варлаам легнал с булката и прочия… отишла, та направила всеобще злоупотребление, разбирам, животно е.
Селямсъзът изгледа свирепо Иванча, па каза сърдито:
— Е, добре, котката аз я потопих, кръстих я! И аз я пуснах да иде да им се погали в гащите… та какво? — И Селямсъзът се изпули на Иванча още по-застрашително.
Иванчо само клюмна с глава.
Селямсъзът си отри с шапката потното чело и продължи:
— Какво бива от една котка и от един Тарилйом? Нищо. Котката се измива и дрехите се изпират. Ами това леке, дето го залепи той на вратнята ми и на лицето ми, кръв го измива! Кръв, знайш ли, Иванчо?
— Не, не, преговерете се. Виж, сто души народ ви гледа на портите и се смеят великогласно, не подобава, прегърнете се и прочия.
— С Тарилйома ли? Та той не струва колкото едно добрутро!
— И двамата. Аз знам, че ти имаш пълно право. Варлаам е един богохулник и анадолски капасъзин! Не може още името си да запише, и епитроп! Срам за българския народ.
И Иванчо тупна с крак.
— Имам ли право?
— Имаш. Опростете се.
— Тебе да бяха ти окачили на вратнята гръбнак от шаран, един лакът дълъг, какво щеше да направиш?
— Кой ще ми го окачи?
— Кой и да бил.
— Гръбнак от шаран?
— Нека бъде биволски.
Иванчо се ядоса.
— Казвай, де? — попита натъртено Селямсъзът.
— Кой смей?
Някой, да кажем Тарилйомът.
Иванчо погледна страшно събеседника си, махна с ръка из въздуха и издума тържествено и ниско:
— Той няма да е жив. Смерт!
Горд человек беше тоя Иванчо.
X. Убедителност на един сладкодумник
Хаджи Смион от своя страна пък утешаваше Варлаама Копринарката.
Батареята, още в безпорядъчно състояние от трескавото движение, което и беше дала силата на огъня, смъкнала се беше от високата си позиция и клечеше замислена, но още димяща, при барата, с поглед отчаяно впит към стряхата. Там, провесена на малакофа си, съхнеше на слънце и меланхолически се полюляваше праната рокля.
Генерал Варлаам, блед, презеленял, запенен, с наострени подстригани мустаци, с изложена Сахара на слънцето, която сега лъщеше заслепително от пладнешките лъчи, ходеше бързо назад-напред по двора, последван от Хаджи Смиона, който чакаше да му отмине малко гневът, за да се не оплете в някоя безполезна, разправия.
— Сега казвай: какво му се пада на тоя бяс нечестив? — попита изведнъж Варлаам, като се извърна.
— На Селямсъза ли?
Но Варлаам, който никога не именуваше съседа си, прибави раздражено:
— На оногова, де, казвай!
— Слушай, Варлааме, помирете се, казвам ти като на приятел.
— Фарлам ли?
— Добре е да се помирите, вярвай Бога, добре е да се помирите, по братски, по християнски — казваше покорно Хаджи Смион, който гледаше с добром да ги помири.
Варлаам изгледа намръщено Хаджи Смиона.
— Аз не очаквах от ваша милост такива едни совещания.
— Аз, като приятел — измънка Хаджи Смион нерешително, понеже се боеше от някакво скарване.
— Как? С него? Брат? Християнин?
— Вярвай Бога, Варлааме, опрости г… Той се моли за прошка. (Хаджията лъжеше.)
— Кой? Той?
— Той, на, сега ида от тях е… убедих го и той е готов да се целувате, самичък рече, склони.
— Целование с Юда? Да пази Господ, никогда! До гроба!…
— Ама слушай, Варлааме!
— Не слуша Фарлам.
— Ама чуй ме де, една думица…
— Отнюд!
И Варлаам пак взе да ходи назад-напред с наведена глава и с ръцете отдире.
— Варлааме — извика пак Хаджи Смион.
— Слушам.
— Аз и друг път съм ти казвал!… Булка! Нямам ли право?
Булката нищо не отговори. Очите и се бяха впили в роклята, по която още личаха следи от два големи облака, нарисувани от котката с най-прекрасно индиго.
Варлаам погледна и той роклята, изпречи се като свещ пред Хаджи Смиона и проговори гневно:
— Ти от булката искаш право, а? А я попитай, какво и е на сърцето?
— Знам я, знам я, тя е милостива.