Учител Гатю се посъвзе малко от първото смайване, облече се, пошушна на подидаскала: „Всичко прикрий“, и продума твърдо:
— Да вървим, Хасан ага.
И тръгнаха.
Изпоплашенята дружина се поокопити малко; подидаскал Мироновски удари през лозята и се изгуби. Сбраха се на куп и се съветваха.
— Защо викаха даскала? — попита Иван Капзамалинът с побелял нос.
— Как защо? Глух ли беше? Аз добре рекох да се каже слово за пост… Ето ви вам едно „въздухът трепери!“ и „да живей България!“ — каза мрачно Хаджи Атанасия.
— Не вярвам да е за словото — каза Мирончо.
— Как? Ами?
— Беят, за да можеше да чуе словото от конака, трябваше да има уши, малко по-длъжки от магарешките, а Хасан ага да е някой магесник да хвъркне тъй скоро тука. Па и Фратя щяха да вземат.
— Друго е, даскалът ще е забъркал някоя каша — пошушна важно Пощянката… — Тоя човек го вземаха от пътя, без да попитат кой е и отде е, и го направиха даскал… Ще изгорят селото. Прости работи.
— Не се бойте, братя, кураж! — каза господин Фратю, като се озърташе плахо.
— Де Хаджи Смиона? — попита един.
Всички се огледаха.
— Бегал е някъде.
— Ето го!
Хаджи Смион се показа от дънера на ореха, гологлав и побелял.
— Отидоха ли? — попита, а като се озърна, прибави: — Е, сега?
— Казвайте! — обади се Мирончо със сериозен вид.
— Аз бягам — издума Хаджи Смион.
— Бягаш?
— Няма защо да бягам; който е надробил попарата, той да си я яде — каза Хаджи Атанасий сурово.
— Аз нищо нямам на душата си, политиката не ми трябва — проговори Иван Капзамалинът покорно.
— И аз също — продума Иван Бухалът с безгрижен вид.
— Моята политика е записана на качулката ми, нека дойде беят, и той ще я прегърне, сакраменто дио! — каза Мирончо.
Иванчо нищо не продума; но господин Фратю се обади:
— Не се грижете, братя, свободата иска жертви…
— Какво дириш там, Хаджи? — попита Мирончо.
— Феса си.
— Сега до него ли е останало? Ела!
— Защо?
— Да се съветваме какво да правим.
— Аз бягам.
— Бягаш ли?
— Бягам.
— Ти си полудял!
— Не съм полудял!
— Ами ние всички остаяме.
— Аз бягам.
— Сам?
— Не, с феса си — каза той, като диреше.
— Как? Ами булката и децата? — попита Хаджи Атанасия.
Хаджи Смион го погледна смаяно.
— Коя булка и кои деца?
— Твоите!
— Моите? Ах, добре каза, не бягам никъде; дето обесят тях, там и мен… Но де ми фесът? Чорт! И той хвана да гледа по главите на другарите си, после каза: — Трябва да го е откраднал оня.
— Да, даскалът го взе — отговори Головратът.
— Ами неговият?
— Ей го там на клона… вземи го, Хаджи, па да вървим — каза Мирончо.
— Аз? Пази, Боже.
— Вземи го, се едно.
— Луд ли съм? Фесът на бунтовник! Ух! — И той се хвана за главата.
— Що е? — попита Мирончо, като видя бледавината му.
— Та той сега е с моя фес пред бея, загубен съм!…
— Хаджи, кураж, свободата скъпо се купува — продума зловещо господин Фратю.
Хаджи Смион го изгледа смаяно и попита съвсем смутено:
— Ами ако ни хванат?
— Ако ни хванат, ще ни вържат — отговори кисело Мирончо.
— Ще ни вържат?
— После ще ни турят клупа.
— После?
— После ще го теглят, и свършено.
— Разбира се.
— Аз бягам.
— Накъде?
— В балкана, по върховете, при хъшовете, при Тотя войвода и Хаджи Димитра, и ще се бия.
При всичката сериозност на положението, другарите се изкискаха на тая внезапна войнственост у Хаджи Смиона. Но Иван Стамболлият го поуспокои:
— Да ни обесят — не вярвам, какво сме сторили, та да ни обесят? Може само две-три нощи да нощуваме в гълъбарника, додето се изпита работата.
— То нищо — каза Хаджи Смион понасърчен, — чисти сме, слава Богу, да вървим, че щото Бог даде… не бойте се.
Но завчас се спря и се обърна към Йотата.
— Иванчо!
— Що е?
— Дай да променим фесовете, тоя е окалъпен и по ти мяза.
— Не ща го — отговори благоразумно Йотата.
— Вярвай Бога, мяза ти.
Иванчо си тури ръцете и отбягна от посегателната ръка на Хаджи Смиона.
— Нà го тебе, Хаджи Атанасия.
— Молим, молим, молим! Аз, стар човек, с такъв фес?
— И на мене не става — каза Хаджи Смион и погледна грабителски към Иванча, па прибави: — А бе, какво има? От един фес ли се боиш?
През гъсталака се съгледа, че идат хора.
— Заптиета! — извикаха неколцина.
— Сакраменто дио! — каза Мирончо със сериозен вид. — Тия агарянци са големи скотове, може да ни спримчат и да ни съсипят по съдове, поразено време!… Па тогава иди гледай Цочка чорбаджи.
— Тебе що ти е? Имаш патенто, ами ние, горките — каза плачевно Хаджи Атанасия… — Ах, „въздухът трепери“ де ги сега да ги видя — каза той, като диреше с поглед учител Гатя и господин Фратя.