— Не вярвам нарочно да го е направил това — забележи Хаджи Смион.
— Но защо викаха даскала? — попита Иванчо Йотата.
— Вързаха ли го? — попита Хаджи Смион.
— Защо ще го вържат даскала? — изрева грубо Казакът. — Даскала го вика за друго беят…
— Знам, знам — пресече го досетливият Хаджи Смион, успокоен вече, — да му прочете някоя вехта тапия, и той е къс в учението като мене.
— Каква тапия вехта? — изгърмя зверовито Димо казакът. — Каква тапия? Прокламация! Прокламация от букурещкия комитет!
Всички се втрещиха.
И Димо Казакът взе да им разправя развълнувано, че днес подир пладне Варлаам залепил извън на вратнята си една прокламация с образа на Тотя войвода, както разправят, и Селямсъзът, като разбутал любопитните, които я чели, отишъл, та я занесъл тичешком на бея. Това страшно учуди всичките, защото никога не би помислили, че тоя смирен Варлаам бил такова опасно същество; най-паче Хаджи Смион се уплаши, като си науми, че днес беше у Варлаама, който му иска даже и пушката, което и обади на другарите си. Мирончо се разкрещя и изпсува „предателя“ Селямсъз, като се закле, че кога да е ще го обеси на портата му, като Варлаамовия гръбнак; Иванчо също изказа негодуванието си против „народното предателство“ на Селямсъза, като изруга и невежествения Варлаам, който не е роден за бунтовник, но биде страшно поразен, когато Казакът му каза, че онбашият го търсил, защото нощеска до заранта светяла свещ в стаичката му над бакалницата, което породило съмнение. Другарите си зашушнаха и погледнаха подозрително на гузните двама души, съвсем като листо разтреперани от страх.
Подир минутно съвещание дружината промени плана и реши да иде в града.
— Направете се да ви няма, доде се разбере работата. Сбогом! — каза Мирончо строго на двамата души, като им посочи къде Стара планина.
Двамата приятели останаха няколко време поразени и се гледаха в очите, без да си продумат. Хаджи Смион с учител Гатювия фее на глава, смутен, замаян и изгубен, хвърли най-сетне бърз поглед към посоката, дето бяха изчезнали другарите, и наведе глава още по-отчаяно. Иванчо Йотата пръв наруши мълчанието.
— Дай совет, Хаджи.
Хаджи Смион го изгледа упорито.
— Какъв совет? — попита той сопнато.
— Къде да се крием?
— С тебе? Да ми изгориш душичката!
— Слушай, любезний приятелю — каза тоя път с покорен вид Иванчо.
— Какъв любезен и какъв приятел? Аз те не познавам!
— Ама чувай бе, брате, не се бой от мене.
— Ами какво пишете нощеска?
— Не прокламация, брате мой?
— Кому ги продаваш? Иди си!
— Не бе, брате мой, чакай да ти обадя.
Хаджи Смион го изгледа високомерно и недоверчиво.
— Казвай, нямаш ли пръст в прокламацията?
— Нямам, нали ти казвам? — каза Иванчо с шепнене.
— С Варлаама не си ли едно?
— Не, брате мой — каза убит Иванчо.
Хаджи Смион помисли.
— Закълни се, че нямаш пръст.
— Заклевам се, на! — И Иванчо се прекръсти.
— Закълни се според закона.
— Как?
— Речи: да ми капнат и двете очи, ако зная нещо.
Иванчо се закле, па попита тайнствено:
— Ами ти нямаш ли някакво известие и прочия?…
— Отнюд… Ами аз какво да правя сега?
— Да бягаме бе, брате, да бягаме!
— Да бягаме?
— Да бягаме в планината — каза Иванчо плахо.
— Добре, в планината. Ами булките? Не, не тогава ще речат: истински бунтовници… Па ако ни хване Филип? Пази, Боже, трябва да се бием с турците!
— Ами к’во? Не се страхувай от мене, бе, брате мой.
Хаджи Смион щеше да каже нещо, но изведнъж помисли и продума:
— Закълни се пак.
Иванчо пак се закле.
— Ела сега да идем да се крием в „Дупката“. Оттам се гледа навсякъде, тя е до планината. Па ако ми изгориш душицата…
И тръгнаха бързо през ливадите към Бели яр.
XVII. Не само инженерите правят лоши мостове
На запад от ливадата, оттатък каменливата река, се издига един висок, изронен от пороите, изяден от времето бряг, който поради белината на пръстта си се нарича „Бели яр“. На най-горния край на тоя яр, дето той се скача със Стара планина, видеше се една дупка, колкото человешка глава, гледана от ливадата.
Беше произлязла от мотиките на сиромахкините, които там бяха намерили жилата на най-хубавата бяла глина, с която пълнеха скъсаното си бреме, за да набият къщите си срещу големите господски празници. Към това отстранено и сгодно прибежище бързаха сега двама гузни приятели.
Реката беше пришла доста голяма и яростно блъскаше пенливите си мътни талази о огромните валчесто-гладки камъни, довлечени там от пороите из самите недра на планината. Грозно и диво бучаха вълните и препречваха пътя на двамата бежанци, които се спряха в недоумение.