Хаджи Смион хвърли учуден поглед на Иванчо.
— Ами тука ли ще спим?
— Аз викам тука да спим — отговори Иванчо.
— Ами зверове да няма?
— Няма зверове — отговори Иванчо.
После помълчаха малко време.
— Да, да, няма зверове, може да идат мечки, ама само ноще… Аз да бях сочинител като тебе — бъбреше Хаджи Смион несъзнателно, като изглеждаше свода на дупката — щях да си опиша историята… Ние сме сега като Геновева и детето и в пещерата, знайш?…
Иванчо не отговори. Той се услушваше внимателно.
— Какво се услушваш?
Иванчо му направи знак с ръка, за да слуша.
И двамината затаиха дихането си.
Чуваше се шум от пясъка, който се ронеше. Гаче нещо се катереше с мъка по урвата и идеше очевидно към дупката. От миг на миг роненето на пясъка се чуваше все по-близо. Кой беше? Двамата бежанци не смееха да погледнат; гърдите им страшно тупкаха и очите им бяха приковани към входа. Едно диво, нечовешко измучаване направи да настръхнат космите им; пясъкът и глината се ронеха надолу със силна шумотевица от чаткането на дребните камъчета. Навярно пак невидимите стъпки бяха причина на всичко това. Чу се изново един звук непонятен, едно грозно и глухо мукане като на затворено говедо или звяр в гората и пак събаряне на сухата пръст, и пак чаткане на камъчетата, които се търкаляха възло надолу из урвата.
— Идат! — пошушна Хаджи Смион.
Мученето се обърна на подземно пъхтене и след малко на страшно хъркане.
— Звяр! — извика Хаджи Смион и се потули зад гърба на Иванча.
Внезапно Иванчо го огря луча от вдъхновение. Той реши да подплаши животното: разширочи си устата, изпули си страшно очите, сбърчи си мъченически челото, изкриви безобразно долнята челюст и нададе един ужасен нечовешки вик, в който се смешаше ревът на мечката, музиката на магарето и виенето на вълка.
Дупката заехтя, а след нея всичките пущинаци.
Хаджи Смион беше поразен. Напразно той махаше отчаяно на Иванчо, щипеше го по лакътя, мущкаше го в гърба да млъкне, за да не чуе онбашият. Иванчо все ревеше, очите му се бяха изпулили до страхотия и образът му не приличаше вече на человешки… Балканските долове ехтяха.
Хаджи Смион беше унищожен.
Из един път нещо като глава се подаде на входа и погледна. Тая глава беше човешка, но невъобразимо ужасна. Продъненото й и зверовито лице, дето светяха две очи безумни, които се въртяха и пулеха свирепо, се свършваше с една остра изместена челюст, която млящеше и пущаше лиги като на преживните животни; коса нестригана, сплъстена разрошавена, на дълги, засукани сиви висулки падаше на врата му и на лицето му. Тая глава приличаше на чумата, както е изобразена във въображението на децата.
Странно нещо: тоя зверски поглед се изхили на Иванча.
— Лудият! — из вика той.
— Мунчо! — извика Хаджи Смион.
Лудият все се хилеше на входа и гледаше към гостите си.
Защото те не знаеха, че тая запустяла дупка от няколко време насам служеше за отдихателна стая на идиота, който всеки ден след пладне излизаше из манастира и идеше тук да спи на хлад.
— Хай, дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза усмихнато-кисело Хаджи Смион защото му се беше случило, без да ще, едно пропроизшествие, което никак не искаше да обади на Иванча Йотата.
Малък ли бъбрица беше този Йота!
— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като се тътрузеше насам.
Иванчо изгледа настръхнал Мунча.
— Невинен человек е, бе, боиш ли се?
— Ами ако ни обади? — попита той.
— Добре кайш, може да е шпионин — продума замислено Хаджи Смион.
Но Мунчо не обръщаше внимание на всичко това. Той се вмъкна цял в своя палат, така безцеремонно захванат от чужденци, приятели впрочем. Тая фамилиарност на Мунчо спечели му изново доверието на двамата бежанци.
— Няма да ни издаде, невинен человек е — издума Хаджи Смион, като гледаше любопитно на Мунча, който, опулен, кълчеше пръстите си и въртеше глава.
— Дявол да те вземе, Мунчо, какво направи? — каза си Хаджи Смион на ума, като се усмихваше кисело.
И Иванчо Йотата се успокои. Той даже захвана да гледа с любознателност на звяра, който го накара да издаде оня страшен кралимарковски глас, притежанието на който Иванчо никак не подозираше досега и сам се чудеше.
Мунчо, и той ги гледаше дружелюбно. Млащеше, въртеше очи и глава и се хилеше на гостите си. Той се радваше, дето са му направили тая чест.
Изведнъж Иванчо се сети и предложи да пратят Мунча с писмо до дяда игумена да го молят да им прати шапки, калеври и хляб и да извести у тях тайно. Хаджи Смион одобри.
— Жа ма бий! — изрева Мунчо, като чу името на дяда Амвросия.
— Няма да те бий, Мунчо — каза Хаджи Смион и подаде къс хартия и моливче на Иванча.