На края седеше Димитър Текерлекът, или по-просто „Митето“. Той беше нов чорбаджия и все търкаше ръцете си усмихнато, и щом го погледнеше беят, той климаше глава и казваше: „Евет, ефендим“.
Насреща седяха друг ред чорбаджии. Между тях личаха:
Изтъртуфеното и подпухнало лице на Цача Куртето. Той носеше кирлив озобен фес, събираше по задушница хлебчета и пшеничка, за да нахрани децата си, и им носеше от касапницата чревца, които хората мислеха, че носи за котките. Той имаше само един милион.
Фратю чорбаджи (не господин Фратю), комуто преди шестнайсет години бил дохождал на гости филибелишкият паша, като минувал през града. Фратю чорбаджи и днес живее с възпоминанията на това славно минало и от нея дата започваше неговото леточисление.
— Дорястата кобила купих една година преди Джемал паша.
— Николчо ми се доби два месеца и три дена подир Джемал паша.
— На тия чизми им турих талпи, когато се готвехме да срещаме Джемал паша. Трайни излязоха.
Павлаки, който чакаше кога беят ще се обърне на друга страна, да избъбри две-три думи и пак се затуляше зад рамото на Фратя чорбаджи. Той имаше дебело угоеничко лице, кехлибарово цигаре и твърде мътно понятие за съвестта.
— Язък, даскал Калиста много учен и честен човек, но съвест няма горкият — казваше той за стария учител, за когото искаше да каже, че няма средства, състояние.
Хаджи Иван Карабурунът, пръв чорбаджия, комуто зелената изрусяла салтамарка беше виждала два пъти Божи гроб и петстотин пъти мехкемето. По тая причина по-лани кадият го втрисаше, щом срещнеше човек със зелена салтамарка. Но справедливостта изисква да кажем, че той не се беше клел в мехкемето на лъжа освен един път — и то за една конска торба.
Хаджи Енчо, вечният школски епитроп, който имаше глас на един Полифем, но не знаеше риторика. Това не му бъркаше да заляга за славата на училището. Един ден присъствуваше на урок по риторика. Син му Нечко, накаран да даде един противоположен период, озърна се, помисли и каза:
— Това училище или ще процъфти още повече, или ще пропадне съвсем.
— Лъжеш, магарски сине! — изрева баща му бесен, като изглеждаше стените. — Доде съм аз жив, няма да падне! Ката година харчим по две хиляди гроша за поправка!
Хаджи Цолю Пискунът, черковният епитроп, голям чревоугодник, който весден зяпаше пред касапницата. Той крадеше черковни пари и приличаше на возилница, за което поп Ставри справедливо казваше, че не вярва да може Хаджи Цолю да мине през тесните райски врата.
Варлаам стоеше в средата по калцуни и без пояс: той беше вдигнат ненадейно от послеобедния сън.
Селямсъзът стоеше зад него, близо до входа.
Зад них голям куп зрители: заптиета и народ.
Беят с тържествен вид положи кехлибареватацигарка на ореховото лъскаво ковчеже, тури си очилата и разгърна една голяма написана хартия.
Гробно мълчание.
Той я подаде на седящия до него чорбаджия.
— Чорбаджи, чети!
Карагьозоолу, който дотогава стоеше на едно коляно, сложи и другого, направи покорно темане и скръсти ръце на гърди.
— Опростете, бей ефендим, не възприемам.
Беят подаде хартията на втория чорбаджия.
Но дядо Матея сгърна по-хубаво предницата на кожуха си, погледна смирено надолу и изрече:
— Опростете, бей ефендим, моите очи да не видят такова нещо, не възприемам.
— Гердан чорбаджи! — обърна се беят към мършавия и с умен поглед чорбаджия. — Виж, що има тук!
Гердан чорбаджи коленичи всепокорно, стори темане и каза:
— Бей ефендим, такива работи изгарят ръцете на человека, не възприемам — и пак се поклони.
Беят покани Бейзадето, но той се извини, че е забравил у дома очилата, с които чете.
— Кой ще ми прочете тогава тая мръсота? — извика беят, а като съгледа Фратя чорбаджи насреща си, който си гуждаше очилата, прибави: — Заповядай, чорбаджи!
Фратю чорбаджи свали очилата си, гуди ги в кутийката и с обикновения поклон отговори:
— Бей ефендим, имам две малки деца; ако ме питат: „Що ги остави слепи?“ — Ще кажа: да не могат никога да прочетат такава измама. Не възприемам!
— Вземи ти — продума беят, като съзря Павлакя чорбаджи че се крие зад рамото на Цачко чорбаджи. Но и Павлаки отказа.
Беят се намуси гневно.
Карагьозоолу взема пак почтително положение и продължи:
— Да го чете, бей ефендим, комуто е трябвало.
Беят впи очи във Варлаама.
Но Варлаам стоеше като вкаменен и гледаше в носа на бея.