VI. Какво казваше една нощна качулка
Мирончо се повдигна малко, подаде ръка на госта си и когато той излезе из градината, попита Хаджи Смиона любезно:
— Какви известия, драгий приятелю жаркий! — по български вече.
Хаджи Смион отговори също по български:
— Известията са важни, които казуват новините: Филип трепи ли, трепи „зелките“ из Балкана… Аз, каквото ми се варди, ще се освободим, но само турската сила, а?… Чорт! Па и тоя дяволски, като кайш, черковен въпрос, не се решава… замотани работи…
Мирончо се намръщи изразително и извика, като замахна с флаутата:
— Ти, Хаджи, да си блъскаш о главата тоя твой черковен въпрос! Не искам да го зная… На филибелийските чорбаджии трябват владици… Свобода, свобода, това ми дай ти, пак руският калъч ще свърши всичкото… Чети „Горски пътник“! Чел ли си „Горски пътник“ ти?
Хаджи Смион се посмути малко, но отговори решително:
Право, право, кога да е Русия ще превземе Цариград. Бай Мичо има право и Мартин Задека право казва: в „десятата индикта“ ще стане, а сега сме, да речем, в 1868 лято, и без друго ще се сбъдне. Руските генерали са непобедими… Щом прегазят Дунава, аз познавам пътеките през Балкана, двайсет пъти съм минувал през Карнарския балкан. Страшно царство, майки, Русията… доде се чак простира! Аз по-преди ми разправяше Гьочката за Сибирия, да те побие страх: царство ли е, та земя ли е? А бе, добре, каиш… доде ми на ума… Виж, политиката, и в политиката също, сиреч… Прусия и Аустрия се биха при Садова. Биха се, та се поразиха! И защо? — За земя… Защото един цар, за да бъде истински цар, трябва да има земя в царщината, сиреч казано по простому, и един мъж, за да бъде истински мъж, трябва — разбираш? — да си вземе жена във фамилията… Сиреч искам да кажа, Мирончо, време е вече, аз ти казвам като на приятел, време е вече.
Мирончо го изгледа учуден.
Хаджи Смион му клюмна приятелски.
— Да се оженя?
— Брр… не е зле да се ожени човек.
— Не е зле, не е зле — каза Хаджи Смион.
Мирончо се замисли пак.
— Сиреч ти, драгий жаркий — каза той навъсено, като сложи флаутата на коленете, — казваш да си увра врата в женския хомот?
— Пази, Боже!
— Да има кой да ме води за носа?
— Ама чувай!
— Да стана още отсега роб на някой шарен малакоф?
— Не, не, не! — викаше Хаджи Смион, който вече се разкайваше, че политиката неволно го увлече в препирня по тоя дяволски въпрос.
— Ти вярваш ли, че Мирончо е толкова простак?
— Кой вярва?
— Мирончо няма нужда от жена, драгий ми приятелю. Какво ми липсва? Ето моята булка сладкогласна, с нея веселя и мене си, и хората — тя чува ли се чак у вас?
— Всяка вечер я слушаме с булката… тя много обича оная, влашката; но не дай, Боже…
— Какво не „дай, Боже“?
— Да се мисли за старини, за старини да се мисли, драгий ми приятелю — каза отечески Хаджи Смион.
— Е?
— Човек е добре да си има дечица.
— За това ли? Браво, любезний мой приятелю драгий, браво! Сега ако храня мене си — Миронча, тогава да храня рояк сополиви Мирончовчета! Аз не съм Селямсъзът! Кой закон пише това?
— Как кой закон пише това? Православний наш закон — отговори храбро Хаджи Смион.
— Вятър — закон! А моят закон е написан на качулката ми: лъжовен свят и суета сует! Всичко е дим!
— То се знае, всичко е вятър и дим — каза убедено Хаджи Смион.
— Женен бил, неженен бил, се ще се мре, нали?
— И аз това щях да кажа.
— Чувай, драгий мой приятелю любезний, каква е моята философия, ти знайш, аз съм философ?
— Ти си философ?
— И има нещо в тая (Той посочи главата си.)
— Има, знам.
— Нито жена, нито злато, нито сребро не правят человека благополучен в тоя свят, а знайш ли кое?
— Знам.
— Свободата.
— Американски.
— Па друго не ти трябва…
И той се наведе внимателно над флаутата си, като се мъчеше да запецне една клапа…
— Да, па друго не ти трябва.
Хаджи Смион видя пак, че губи полека-лека бойното поле пред необоримите доказателства на философа. Но той се престраши и направи едно доблестно и последно усилие, за да се закрепи на позицията си, та като отстъпи, да му е чиста съвестта. Той подхвана бодро: