— Наистина, бай Гърдьо, ти много си изпати — каза някой.
Всички погледнаха Гърдя, като мислеха, че ще каже нещо. А той, както беше се загледал в масата, пое си дъх с целите си гърди, но нито въздъхна, нито каза нещо, а похвана единия си мустак, позасмя се и запя нисичко:
Той не можеше да пее, гласът му беше дрезгав. И като видя сам, че нищо не излиза, млъкна, изду бузите си и започна да дюдюка същата песен, като че я свиреше на кавал.
— Де, де, де! — провикна се Велко. — Ти, бай Гърдьо, кавалджия беше едно време, де ти е кавала?
— Загубих го! — каза Гърдю и се усмихна. — В Исьорен, в тревата го загубих.
Той стисна юмрук, замахна с все сила, но не удари масата, а сграбчи Велка за рамото, разтърси го и завика:
— Боли ме… боли ме, разбра ли?… боли ме Хилюпе! — извика той, като навъси лице. — Донеси ракия!
— Де, бате! Не се размеквай де! — каза му Йови.
На Велко му стана мъчно зарад Гърдя, ядоса се, както винаги, на богатите и се обърна: кметът беше излязъл, отзад, както по-рано, седеше само дядо Минко.
Тоя дядо Минко беше един особен човек. Когато захванеше да пие, дълго време той си седеше кротък, мъдър, мълчеше си и с никого не се заядаше. Но имаше една черта в пиянството му и когато минеше отвъд нея, той започваше да се вслушва в чуждите разговори и току ще подхвърли някоя дума, ще бодне някого. И сега, когато Велко се обърна и погледна към него, това време тъкмо що беше дошло за дяда Минка. Той вече следеше какво приказват крайненци, поподсмиваше се и сините му очи лъщяха като стъкло.
— Добре им е на тях, на богатите — каза Велко, — на тях пари им идат отвсякъде.
— Стегни се, че спечели и ти, сине майчин! — обади се тозчас зад него дядо Минко.
Велко подскочи като ужилен.
— Да спечеля ли? С какво да спечеля? Как да спечеля? С голи ръце печели ли се? Ами те? Те не печелят, а обират кого де свърнат, държавата обират. На този, многознайника, Илия — туй лято позакачи градушка нивата му, я очука два–три класа, я не — и какво стана? Додоха чиновници, прегледаха нивата, ядоха, пиха, отиде Илия с тях в града и една конска торба каймета донесе, разбра ли? Държавата му ги изсипа ей тъй е… Той и себе си, и децата си да беше продал, толкоз пари не можеше земе.
— А бе то туй държава ли е… то не е държава… държавата е само за богатите — обади се един крайненец.
— Аз съм пиян, аз нищо не разбирам — говореше дядо Минко, а в същото време, като се пазеше да не го забележат, поглеждаше към Филипа и му намигаше с око.
Крайненци заговориха пак помежду си. Много време имаше вече, откакто Гърдю беше почнал да разказва някаква дълга история, като на всеки две-три български думи примесваше и една влашка. Той беше се увлякъл, сипаничевото му лице беше се изчервило, калпакът му беше сега назад и се виждаха косите му, сплъстени на фитили, посивели. Него го слушаха само двама-трима крайненци, останалите приказваха отделно, всеки със съседа си.
— Ти сега слушай мене, направи каквото ти казах — говореше Йови на Нейча, най-бедния от крайненци, вдовец, небръснат от седмици. — Туй нещо ти трябва да го направиш, то повече тъй не може.
— Да го направя, ами с празни ръце как? — говореше Нейчо замислен. — Три овци бяха останали, взех, че ги продадох и тях. И сега очисти се, нищо нямам…
— Ти остави сега туй… Старата като е дошла, нека да постои, а ти ще гледаш да си намериш една стопанка, не може. То умрялото си е умряло, а ти деца имаш, трябва да има кой да ги гледа. Ти мене слушай…
Велко приказваше с Динката. Той повечето му шепнеше на ухо, но по едно време се разгорещи и подигна гласа си:
— Аз тъй му казах. Ти, казвам, дядо попе, в черква служиш, евангелието четеш… кажи ми къде отиваме ний, като няма просветление… правдина като няма…
Дядо Минко се обади нещо, но Велко не се обърна.
— Кажи ми, рекъх, защо убиха Стамболийски… народен чиляк,… защо го убиха, а?
— Мене никой не ме убива пък — обади се отзад дядо Минко.
Велко скочи и стана прав.
— И ти си чорбаджийско ухо! И ти лижеш еминиите на онези хайдутяги! Какво мислите вий, все тъй ли ще върви? Е-хе! свърши се то! Ще доде видовден, ще видим кой кум, кой сват.
— Ний да работим, ний да се бием на фронта, ний да плащаме — каза Нейчо. — Все ний. А онез, дето имат по на десет ката къщи, тях никой ги не закача.
— Те само по бани и по курорти ходят — каза Йови.
— Какво искате от тоз народ вий бе? — разгорещи се още повече Велко. — Какво току му пращате бирници, какво има, какво му е остало?
— Аз съм пиян, аз нищо не разбирам — оправдаваше се дядо Минко.