— Чакай, чакай! — обади се Динката. — То малко остана, малко ще потраем. Че като грабнем брадвите!…
Гърдю не беше доразказал историята си, но като нямаше кой да го слуша, и той беше замълчал. И той гледаше, и той уж слушаше, като се разправят другите, но нито чуваше, нито разбираше нещо.
— И няма да изорем нивата, а? — викаше Велко на дяда Минка. — Ще я изорем. Ний ще я изорем и ний ще я засеем. Иди им кажи на думбазите! Иди кажи, ако искаш, и на Манолакя.
Като чу това име, Гърдю трепна, като че се пробуди от сън. Както бяха замислени, малките му черни очи пламнаха, той стана прав и извика:
— Манолаки! Пунгаш! Душата ми изгори той мене… изяде ме… Ама и аз него ли? И аз ще му платя… Хубаво ще му платя…
Той се тръшна на мястото си и гърдите му се заподигаха, като че се задъхваше.
Глава 5
Вън се чуха гласове, зазвъниха шпори и в кръчмата влезе Галчев, а след него кметът и Милчевски. Галчев не знаеше какво беше се случило преди малко, нито отдаде особено значение на туй, че десетината души, които пиеха около една маса, се извърнаха и го погледнаха. Той им кимна, поздрави ги весело, след туй, като подрънкваше с шпорите си, отиде към тезгяха и поиска от Филипа кутия цигари.
Крайненци се поумълчаха. Изведнъж Гърдю стана и забърка в пояса си да плаща, но Йови го хвана за ръката и повика Филипа. Направиха сметка и тогава Йови отдели колкото пари трябваше и плати. Гърдю като че не искаше да знае нито колко плаща, нито колко му връщат, мушна кесията в пояса си и тръгна към вратата. Някой му извика, но той не се обърна и излезе.
Галчев, Милчевски и кметът също излязоха. Те отидоха настрана и кметът дълго време говори нещо на Галчева. Подпоручикът го слушаше, но гледаше настрана и мълчеше. По-внимателно като че слушаше Милчевски и натъжените му очи гледаха учудено и плахо.
По едно време отвъд оградата надникна Давид Кьосето, след туй доде при тях.
— Кмете, тебе търся — каза той. — Добър ден, г-н поручик… Кмете, знаеш ли какво бясно куче ме нагази отзарана? Доде у дома Кутмака и, нали сме от един еснаф, заведох го да ми види пчелите. Той гледа, гледа, че като скочи — полудя човека ей, полудя. Ти, кай, пращаш твоите пчели да крадат мед от моите… Хванах ли те аз тебе… И какво не още… Бабини дивитини… Ти чувал ли си таквоз нещо?… Псува ме…
— Не ви разбирам от пчелите — каза Алекси.
— Че аз ако мога да уча мухите си да крадат, ще ги пратя в банките, пари да ми крадат… Нали, г-н поручик? — ухили се Кьосето и погледна Галчева.
— Не ви разбирам от пчелите — каза пак Алекси. — Какво прави Йосиф?
— Какво ще прави Йосиф? Гледа си училището. Аз тоя Кутмак няма да го оставя, аз ще се жалвам.
— Остави сега туй — пресече го кметът. — Ти да кажеш на Йосифа да си събира ума. Виждам аз какво прави и какво проповядва. Ти си баща. Ще се случи нещо, после не знам, да не речеш, че не съм ти казал.
Кьосето се позамисли.
— А бе, Алексе, не виждам ли и аз, ама какво да правя… Днешните млади нито в господа вярват, ни то баща и майка зачитат. Ама ще му кажа, пак ще му кажа. То един свят се навъдил, пази боже… Право ви казвам, г-н поручик, не смееш да им продумаш.
— Ти му кажи пак — каза Алекси.
— Ще му кажа. А Кутмака не го оставям, ще го заявя. Той е дърт хайдутин, ще ми направи нещо…
Галчев тръгна към коня си. Милчевски, който досега само беше слушал и мълчал, тръгна с него.
— Защо не доде вчера? — каза той. — Нона беше тука.
Галчев се качи на коня си. Милчевски доде близо до него.
— Нона пита за тебе — каза той ниско и се учуди, че Галчев и сега не му отговори. — Кога ще се върнеш? Ти отиваш нагоре, ще се отбиеш ли в Исьорен?
— Какво ще правя в Исьорен? — каза Галчев. — Аз отивам по границата. Хайде довиждане! Довиждане, кмете!
Галчев бутна коня, последван от войника, също на кон. Колкото и малко да беше валяло, предишния прах го нямаше, беше чисто и прохладно. Тревата се зеленееше, поизмита от дъжда, самият път изглеждаше гладък и кафяв. Лека мъгла като дим стоеше над нивите — ясно като прави линии се очертаваха синорите и сред стърнищата, изпотъпкани и легнали, се показваше черна земя, измокрена от дъжда. Още вървяха разкъсани облаци и слънцето ту се затуляше, ту светваше.
Галчев още си мислеше за туй, което беше му говорил кметът. Както се виждаше, Алекси беше в дирите на всичко, което ставаше в селото, но като всеки хитрец, гледаше, ако може, да остане настрана, а друг да бърка в огъня. Учителят Давидов тайно събирал вечер някои селяни, все от крайненците, ония, дето нямат забит кол, както казваше кметът, и онова, което им говорел, не било вече обикновени партизански речи, а подстрекателство за бунт. Все пак кметът не смееше да обвини открито никого и като разказваше за събранията на Давидов, престорено наивно добавяше: „Може пък даскала да им чете някоя книжка, сказки да им държи, нещо като вечерно училище, да речем…“