Наистина, конят уж пиеше, а само плакнеше водата из устата си, като че се жабуреше, и в същото време извръщаше очи назад и гледаше какво ще стане. Дядо Христо отиде при него, извади хамутя изпод краката му и два пъти го удари с дървото на закачалката по задницата. Конят тичешката се върна направо на мястото си при келявото.
Галчев гледаше към чифлика. „Защо не се показва Нона? — мислеше си той. — Дали не е отишла някъде?“ — Той можеше да иде у тях, да каже, че иска да види баща й, да го предупреди, че сеновчани замислят нещо лошо. Най-после чифликът беше до самата граница, в неговия участък, и той не само можеше, но беше и длъжен да се отбие и да го види. Встрани от каменната ограда и доста надалечко сред поляната се виждаше една старовремска могила, каквито имаше много тия места. На самия й връх нещо се белееше.
— Какво има на оназ могила? — поп пак той дяда Христа. — Нещо се белее там, паметник ли е?
— Паметник е.
— Руски паметник ли?
— Не, гроб е. Там е погребана чорбаджийката, бай Манола жена му. Втората му жена, Антица.
Галчев позамълча и се позамисли: откато беше границата, не се минаваше ден да не чуе да се разказ нещо за Антица, да не се спомене името й.
— Че защо е погребана там?
— Е, тъй искаше чорбаджията, тъй направиха. Там я погребаха.
Както по-рано, дядо Христо все си изглеждаше усмихнат, но очите му като че овлажняха.
— Таз могила тъй я гледаш ниска — каза след малко той, — ама да се качиш там и да погледнеш вижда се цялата мера на чифлика. — Той помълча добави: — Едно време чифлика беше голям. Трябваше да вървиш цял час с талига, че да изминеш мерата от единия край до другия. А сега — ей де се виждат нивите на сеновчани. Те разграбиха земята му.
Отвъд върбата, из буренака се изправи човек, когото Галчев не беше забелязал досега. Той беше бос, със запретнати крачоли, дрипав.
— Николай, ти още ли си тук? — каза дядо Христо. — Хайде, вземай бъкела и върви при телците. Ще минат през границата.
— А–хъ, ще минат… чунким не ги виждам оттука. — Той се навъси и слабоумното му лице стана още по-грозно. — Върви, върви… ами цървули? Ами че дядо Христо, кажи на чорбаджията да ми даде едни цървули. Все бос, бос… тръни има!
— Казах аз, казах на Тоша да ти купят цървули. Хайде върви сега при телците.
Все тъй навъсен, като гледаше в земята, Николай каза:
— Едни ботуши имало… да ми дадат тях.
— Какви ботуши? Кой ти каза?
— Нона, аз и на нея казах за цървули, а тя — ако искаш, кай, ботуши, има… Дядо Христо се засмя.
— Ех, ти Нона ако слушаш! И капитан ли ще ставаш, та искаш ботуши? — засмя се дядо Христо и погледна Галчева.
Галчев извика на войника да доведе конете.
— Време е да си ходим — каза той.
Хубен доведе конете, Галчев прибра поводите и щеше вече да се качва, когато отгоре, откъм къщата на чифлика, се чу треперлив и ясен женски глас: „Дядо Христо! Дядо Христо!“ Едно момиче, наметнато с голям червен шал, тичаше към кладенеца. Не беше Нона — приличаше по-скоро да е селянка. Като забеляза Галчева и войника, тя се спря, позавъртя се, като че искаше да се върне, но после пак се затича. Тя доде на няколко крачки, усмихваше се — беше Нона.
— А, госпожице, вие ли сте? — можа само да каже Галчев.
Но още по-учуден беше дядо Христо. Както стоеше на кладенеца, той я изгледа, после развълнувано и ниско каза:
— Какво си направила ти?
Нона се засмя.
— Дядо Христо, ще те питам нещо… Чакай, сега ще дода — каза тя, после се обърна към Галчева: — Приличат ли ми? Тия дрехи са на мама. Стоят ли ми хубаво?
Галчев я гледаше учуден. Най-хубавото нещо у нея беше шалът — разкошен червен шал с гъсти дълги ресни. Отдолу роклята беше тъмнокафява, без деколте със стегнати ръкави, старомодна. Нона и косата беше направила другояче: вчесана на път, стегнат пригладена. Лицето й изглеждаше по-кръгло, черните й очи лъщяха и се смееха. Като се позагръщаше с и подаваше едното си рамо напред, тя гледаше Галчев усмихваше се и питаше:
— Приличат ли ми? Стоят ли ми добре?
— Много, много ви приличат!
— Виждате ли какъв шал — каза Нона. — От чиста коприна е, много е тежък. Липискански шал, тъй каза тати, той го купил на мама. Таквиз шалове сега няма. А я вижте обущата — тя показа единия си крак — с пиринчени токове… Е, как ме намирате? — каза тя като се изправи и се засмя.
— Много сте хубава.
— Нали? — каза тя и очите й светнаха. — Намерих ги в сандъка. Чакай, рекох, да ги облека. А вий се изгубихте тия дни? Де бяхте? Аз два пъти дохажда в Сеново. И Милчевски не знаеше де сте.
— Имах малко работа — каза Галчев. — Вие вчера сте били в Сеново. Имате ли писмо от годеника си?