Манолаки погледна към къщи, но там беше тихо, нямаше никого. Като се поозърна насам-нататък, той видя долу на двора Енка и му извика:
— Енко! Де е мама ти? Я иди да я повикаш, търчи! Ела, речи, че дедо те вика да му направиш кафе.
Но зад Енка се показа Санка, снаха му, която идеше откъм градината. Манолаки разбра, че го е чула, и не намери за нужно да каже и на нея какво иска. Санка, Тошовата жена, беше още млада, нисичка и малко приведена, но с хубавичко лице и със засмени добри очи.
— Де беше? — попита Манолаки. — Направи ми едно кафе. Оставяте къщата сама и ходите. Де беше?
— Ами, тате, нали вадим картофи? Всички сме там — баба Лукана, Галунка, Малин, всички.
— Ами Глуханека?
— Той сега доде. Трябва да е спал, нали пази нощя.
— Пази, пази той. Знам го аз как пази, тоз дембелин, и деня спи, и нощя спи. Там да стои при вас и да помага. Отзарана гледах как кравите изпиха млякото, а той не вижда. Доде се обърне, доде отиде да ги изпъди, изпиха го. Отпуснат чиляк!… А Нона де е? — попита Манолаки.
— В Сеново е, тате — обади се Санка отвътре.
Манолаки тури цигара в кехлибареното си цигаре и запуши. Къщата беше на високо място, можеше да се вижда надалеч и на всички страни. Манолаки поразгледа какво има из чифлика, погледна към овцете, които мръхтяха на поляната, към кладенците, гдето около изсъхналите улуци се въртяха гъски и прелитаха гълъби. След туй погледът му се насочи към къра. Тревата беше посърнала, пожълтяла, по пътищата се дигаше прах и Манолаки си помисли, че ако отива все тъй, ще изгори всичко. Далеч сред полето се показа добитък, Манолаки се вгледа в него и позна, че е Николай с телците.
Санка донесе кафето, даде хляб на Енка и излезе. Манолаки не отвърна погледа си от къра. Като всеки стар човек, той най-често си мислеше за едно нещо: какво е сега, а какво беше едно време. След първата глътка кафе той пак погледна към Николая и към телците, в паметта му се появиха други стада — големи стада, тежки стада и, без да усети, той потъна и се вдълбочи в спомените си.
Едно време просторната мера на чифлика беше повече целина, покрита с такава буйна и висока трева, че никак не беше преувеличено, когато се кажеше, че добитъкът се закрива в нея. Мека, миризлива и чиста трева, която от вятъра лъщеше и се къдреше като коприна, имаше навред, но по някои места ставаше див, преплетен и непроходим бурен, истински леговища на вълци. Имаше високи по два–три метра овчи опашки, които селяните сечеха вместо пръти и плетяха от тях кошове за мисир; генгерът (магарешкият трън) покриваше цели пространства и особено есенно време, когато изсъхнеше и закоравееше, а добитъкът проправеше из него тесни пътечки, приличаше на същинска гора. Мусубейският извор беше на петнадесет километра от Исьоренския чифлик. Едно време никой не го знаел, защото е бил скрит из буренака. Веднъж в чифлика на Муса бей, същия, на името на когото се нарекло селото, се завърнала една крава и слугите забелязали, че краката й до колената били кални. А било суша и наоколо вода нямало. Тогава тръгнали подир нея и намерили извора.
При такава мера не беше чудно, че Исьоренският чифлик беше прочут с добитъка, който развъждаше. Сред някоя зелена поляна можеше да се види черда от двеста-триста крави, позадрямали след богатата паша, едни прави, други легнали. Те не бяха много едри, но оправени и красиви, с по-тъмна козина по шията и по предницата, с малки заострени рогчета и с топли черни очи. Те си ходеха с телетата, защото никой по това време не мислеше да ги дои. В Исьоренския чифлик хранеха на ясла и стари волове за продан. Имаха и свои овце, но всяка пролет събираха мари (стари овце). Наесен дохождаха албанци с пискюллии фесове, с богати сърмени дрехи, купуваха след дълги пазарлъци всички млади телци и юнци, които можеха да отделят от чердата, купуваха и охранените волове и марите и ги откарваха в Цариград.
Ето откъде идеше тогава богатството на Манолакя. Освен овце и говеда, Манолаки имаше и голяма хергеля, най-напред от петдесет-шейсет, а по-късно от сто и повече кобили. Сред тия широки и тревисти полета като джунгли, нищо по-красиво и дори страховито със своята първобитна сила не можеше да има от тия свободни полудиви коне. Гърдю не беше прав, когато казваше, че всички коне на Манолакя били черни, по-скоро Манолаки предпочиташе по-тъмни коне за впрягане. В хергелята му имаше коне с всякакъв косъм: червени, златисти, сиви, дори бели. Те бяха оправени, широки кобили, с големи търбуси, защото пасяха само трева, с гъсти гриви и дълги опашки, с див непокорен огън в очите. Между тях препускаха малки кончета с тънки като на сърни крака. По-едрите и по-стари кобили имаха на шиите си железни хлопки, които биеха като камбани. Из буренаците те се движеха винаги неспокойно, на бързи преливи, пръхтяха, размахваха опашки по лъскавите си гърбове, цвилеха.