— Хайде сега, съблечи тез дрехи, не ходи с тях — каза й Манолаки. — Кой е тоз, новият офицер ли е?
— Той е, тате.
— Къде отива? Защо не го покани у нас?
— Ами че, тате… той много бързал. Е, няма нищо, друг път ще го поканим.
Нона влезе в къщи, но не отиде в стаята, гдето беше по-рано, а мина в най-крайната стая, която гледаше към пътя, прилепи се до прозореца и погледна. Галчев все повече се отдалечаваше на коня си. „Няма ли да се обърне пак?“ — каза си Нона и усети как бие сърцето й. Веднага тя се дръпна от прозореца, изправи се гордо и поотърси глава. „Що пък съм се зазяпала подир туй глупаво офицерче?“ — скара се сама на себе си тя и излезе на чардака. Тя пак погледна на запад и когато вече Галчев се закриваше зад баиря, тя хубаво видя, че той се обърна и погледна насам. Нона се развесели и си затананика нещо. После погледна Манолакя, който отново беше се залисал над тефтеря си, и му подхвърли дяволито:
— Е, тате, направи ли си билянца?
Манолаки махна с ръка, за да не му бърка. Той си имаше някои свои думи, като „карандаш“, „паралия“, „Франца“ и т.н., които винаги разсмиваха Нона. Като влезе вътре, Нона се спря пред огледалото и както се оглеждаше, видя Санка, че влиза.
— Виж ме, Санке! — каза тя, като се обърна и се засмя. — Хубава ли съм?
— Ах, Ноне, Ноне! — можа да каже само Санка, като я гледаше смаяна. Тя се вълнуваше и от туй, че Нона наистина беше хубава, и от необикновената й прилика с майка й, същата Антица, както Санка беше я запомнила. Както беше объркана, тя забрави пакета, който държеше, сложи го на масата и пак прошепна: — Божичко, Ноне…
— Не съм Нона аз. Аз съм Антица Славовска! Аз съм господарката тука. Знаеш ли, Санке, срещнах сеновския офицер на кладенеца. Съвсем се обърка, като ме видя.
— Ти лошо правиш, дето приказваш с него. Ще земат да те одумват хората, годеница си.
— Да не мислиш пък, че съм полудяла за него — каза Нона, като се усмихваше сама на себе си в огледалото. — Искам ей тъй, да си поиграя с него. Да го гледам как се черви, как се стеснява. Ами че той е съвсем млад! Момче.
— Ти и за Йосифа казваше тъй, а сетне…
— Остави го тоз проклетник! — разсърди се Нона.
— Шът! полека! Йосиф е тука.
— Тук ли е? Кога доде?
— Ей сега доде. Слезе от една каруца. Чакай, той ми даде нещо — каза Санка, като си спомни за пакета. — Ха, ето го. На ти го, книга имало вътре.
— Не му ща книгата. Хвърли я през прозореца.
— Той каза, че вътре имало писмо.
Нона разтвори пакета, намери писмото и отиде до прозореца. Докато тя четеше писмото, Санка стоеше зад нея и я гледаше. Изведнъж Нона смачка писмото, скъса го на дребни късчета и го хвърли през прозореца. Санка се усмихна.
— Де остави онзи портрет, Ноне? — каза тя. Дай да го прибера и да го туря, дето си беше, че старият ще го потърси.
Нона не се обърна, Санка намери вехтата фотография на масата, прибра я в сандъка и излезе. Като остана сама, Нона облече дрехите, с които си ходеше всеки ден. Тя се поослуша: на чардака Манолаки и Йосиф още говореха. Със стиснати малки устни, с потъмнели ечи, в които още светеха сърдити пламъчета, тя излезе на сундурмата, пристъпи напред и се опря на пармаклъка. Меката спокойна сянка на бряста хвърляше зеленикави отражения върху мургавото й и все пак розово лице, очите й гледаха надалеч, черните гъсти мигли ги заграждаха, но не трепваха. Нона като че беше сама, като че на две крачки от нея нямаше хора. Ни веднъж тя не погледна към Йосифа. Като постоя тъй някое време, тя се обърна и влезе в къщи.
Глава 10
Между Давид Кьосето, бащата на Йосифа, и Манолакя съществуваха стари връзки. Преди години, когато още нямаше сеялки, Давид беше „тоумджията“ на чифлика, т.е. той засяваше нивите, защото сеенето с ръка беше мъчна и тънка работа… Тъй, година след година, Давид стана свой човек на Манолакя, а Йосиф и Нона се знаеха още от деца. Йосиф беше с две–три години по-голям. Докато бяха малки, те рядко се спогаждаха, защото Нона, като всяко разглезено дете, беше своенравна, искаше да я слушат, да властвува над другите, а синът на Давид Кьосето не се покоряваше лесно и също като баща си беше заядлив и присмехулник. По-нататък, колкото повече растяха, те се срещаха все по-рядко и ако не бяха чужди един на друг, не бяха и много близки. Това лято, като се върна от чужбина, Нона завари не предишния Йосиф, а възмъжал, умен и симпатичен момък. Не беше и грозен. За Нона не беше мъчно да разбере, че една от учителките в Сеново, някоя си Славка Шанова, като че не беше равнодушна към Йосифа, нито той към нея. А това, както сама Нона казваше, тя не можеше да търпи. Вътре в една седмица всичко се промени — оскърбена, отчаяна и разплакана, Славка веднага след изпита си замина, а Йосиф и Нона се сприятелиха много и ходеха все заедно. Не след много в Сеново се появи и Галчев.