Към сина на Давид Кьосето Манолаки имаше особена слабост. Детето, което беше милвал едно време, когато баща му го довеждаше в чифлика, сега беше умен и добър момък. По-нататък Манолаки не искаше да слуша нито за „крайните идеи“ на Йосифа, както се изразяваше кметът Алекси, нито обръщаше внимание на клюките, че Йосиф бил бунтувал селяните против него. Строг и затворен спрямо другите, с Йосифа той обичаше да се разговаря и за политика, и за всичко. Освен туй, тайно от домашните си, той прибягваше до помощта на Йосифа и в някои свои сметки.
От чардака те бяха минали в стаята на Манолакя. И тук имаше миндер до прозореца, но Манолаки беше седнал по турски на чергата — нему тъй му беше по-удобно, — а Йосиф седеше на стол до него. Помежду им имаше куп книжа.
— Вземи сега пък тез, Йошка — каза Манолаки, като извади из един плик връзка търговски писма. — Прегледай ги, събери числата и ми кажи колко правят. — Той поправи очилата си, потърси цигарите из джебовете си и добави: — Всичко туй са стари боклуци. Да видя барем колко правят.
Йосиф започна да преглежда писмата едно по едно, като в същото време написваше по една цифра на един лист, събра ги най-после и подаде листа на Манолакя.
— Ето колко правят — каза той и докато Манолаки гледаше цифрите, той се обърна към прозореца и се замисли. Лицето му беше продълговато, слабо, но със здрава червенина, имаше гъсти руси коси, изправени над челото му, и руси мустаци. Той не си бръснеше мустаците, както правеха всички млади хора, и макар да бяха доста длъжки, не го правеха по-стар, нито пък закриваха червените му, хубаво очертани устни. Като баща си, и той беше синеок.
Манолаки прочете веднъж и дваж дългата цифра, остави листа настрана и поклати глава:
— Няма да се отървем от тез борчове, Йошка! Да изгребем храната от хамбарите до зърно и да я продадем, пак няма да се изплатим. Ти какво се замисли?
— Нищо, уморен съм малко.
— Няма, няма — подзе Манолаки. — Тошо закара пак в града три-четири каруци. И то, магарето недно, трябваше да си доде снощи, а още го няма. Ще ме разсипе тоз моя син, Йошка. Прахосник! Дай му само да яде и пие, дай му да пръска пари.
— Е, дядо Маноле — усмихна се леко Йосиф, — парите трябва да се харчат. Тъй е по-добре. Тъй ще видят полза и сиромасите.
— Хм… знам, знам. Разбирам, Йошка, разбирам. — Манолаки се подигна с мъка и тежко тръгна към долапа, гдето си държеше книжата. — Разбирам те аз тебе, Йошка. Е, слезли ли са червените на Дунава? Ще додат ли тука?
— Има да падат чорбаджийски глави, дядо Маноле! — засмя се пак Йосиф. Манолаки, както пристъпяше с малки крачки и се поклащаше, махна с ръка, като че искаше да каже: „Нека става що ще, аз съм стар!“
Йосиф пак се замисли. Той си спомни как веднъж в училището, върху чиновете в празната класна стая, бяха седнали той, Нона и Славка. Той приказваше само с Нона, за Славка беше забравил. И изведнъж тя закри очите си с ръце и заплака с глас. Йосиф добре помнеше, че вън валеше дъжд и гърмеше. „Аз ще й кажа всичко — мислеше си той за Нона. — Ще й прочета писмата на Славка. Нека види жертвата си.“
— Дето имаш да даваш, не ти прощават, а който има да ти дава, не иска да знае — говореше Манолаки, като се връщаше и носеше една сгъната хартия. — Я виж тук, Йошка, има ли писано нещо за пишманлък. Тоз кондрат е за дюкяна ми в касабата.
Йосиф прегледа договора: имаше наистина предвидено условие за „пишманлък“ и тъй като сумата беше доста голяма, Йосиф погледна Манолакя и се усмихна. След туй той му прочете целия пасаж. Като свършиха и тази работа, Йосиф стана. Той беше чул, че Санка говори на двора, а Нона беше останала в къщи.
— Къде скочи? Ще излезеш ли? — каза Манолаки. — Хайде излез, то колкото работа имаше, ний я свършихме. Ами ти имаш вестници — каза Манолаки, когато Йосиф беше вече до вратата. — Я дай да ги прегледам.
Йосиф извади вестниците от джоба си и му ги даде. Той мина в стаята, гдето беше Нона, и я завари, че стои нрава до отворения прозорец — навярно беше го познала по стъпките му. Тя не се обърна и не погледна Йосифа. Леко усмихнат, той мина и седна до масата.
— Както виждам, много сте любезни с гостите си — каза той, като взе една книга и я разгъна. Нона пак не се обърна. — Е, да, то зависи кой е гостенина. Ако беше друг — той натърти тая дума, — друго щеше да бъде. На такъв гостенин можем да се хвърлим и на шията.
Нона се обърна изведнъж. Тя държеше ръцете си отзад. Колкото и да беше разсърдена, хубавото й лице не можеше да се загрози. И сега на него като че имаше една усмивка, скрита под гневния блясък на очите й, разляна Навсякъде по лицето й, без да може да се долови где е — на устните й или около очите с тъмните й клепачи, спуснати наполовина.