— Как не те е срам! — каза тя. — Хубаво си направил, та искаш и да те посрещам. След като си ми написал туй писмо. И какви изрази, боже, какви изрази! О, аз няма да забравя туй! Никой досега не е посмявал да ми каже такива думи, никой, никой. И аз се чудя как си дошел! Как стоиш още!
Йосиф се загледа в книгата, която държеше, като че се мъчеше да прочете нещо. „Ей сега ще й кажа всичко — помисли си той, като усети, че кръв нахлува в главата му. — Да се свърши всичко.“ Той мислеше да й каже как тя се показваше увлечена в него — а може да е била увлечена — само да отстрани Славка. А сега, когато вижда, че той я обича, тя се преструва на добродетелна годеница и не иска да си спомни какво му е говорила и как се е държала с него до вчера. Йосиф все гледаше в книгата. „Но ако й кажа всичко туй, тя ще избяга и аз повече няма да я видя“ — мина му през ума, хвърли книгата на масата и се усмихна.
— Е, Ноне, не се сърди. Прощавай, сбърках. Най-после аз исках да ти дам някои съвети.
— Съвети? Какъв си ми ти да ми даваш съвети?
— Какъв съм ти! Приятел съм ти.
— Не си ми приятел ти.
— Е, добре де — каза Йосиф и се позасмя. — Аз не забравям, че моя баща е бил слуга у вас и аз съм ваш покорен роб.
Нона го погледна учудено и весело в същото време: тя познаваше тая негова черта — да иронизира сам себе си, когато е принуден да отстъпи от нещо.
Те заговориха по-спокойно. Йосиф знаеше, че наместо да се спира Нона в увлечението й, по-добре е да се остави, за да се върне сама след първото разочарование. Но той беше ревнив, оплакваше се, укоряващ Нона и разговорът им отново се превърна на караница. Между друго Йосиф разказа какво се говореше в Сеново за Нона и за Галчева. Тия селски клюки дразнеха Нона, във възмущението си тя все повече се разпалваше и по-високо издигаше гласа си. Изведнъж тя скочи и се упъти към вратата.
— Ти измисляш всичко туй! — извика тя. — Само за да ме ядосват. Ще говориш ли още?
— Няма, няма вече, Ноне — усмихваше се Йосиф. — Ще приказваме за друго. Седни, седни си на мястото.
Нона го изгледа, повърна се няколко крачки, но не седна.
— Какво се карате? — каза Санка от вратата, като гледаше със засмените си очи ту единия, ту другия. — Какво имате да делите, та се карате?
— Ето Санка, ето една добра душа — каза Йосиф. — Ела, Санке, ела.
— Ти, Йосифе, не вземеш да разкажеш какво има в село, ами… Какво прави дядо Давид?
— Той се занимава сега с важна работа — каза Йосиф. — Праща пчелите си да крадат мед от пчелите на Кутмака.
Нона и Санка се засмяха.
— Наистина, дядо Тодор разправяше за туй — каза Санка. — Но възможно ли е?
Йосиф беше намерил между книжата на масата една малка фотография на Нона и я гледаше.
— Ноне, много хубаво си излязла тук — каза той. — Аз ще я взема за спомен. — Той посегна да тури фотографията в джоба си, но Нона хвана ръката му и я измъкна.
— Не ти давам нищо аз. Не заслужаваш!
— Не може, Йосифе — обади се Санка. — Нона не бива да дава портрети, че е годеница.
— Да, годеница е — каза Йосиф. — Но кой й е годеника?
— Ти си ми годеника — разсърди се Нона. — Много добре те разбирам. Ей за тия думи не те обичам аз тебе.
Йосиф се побави още някое време. Каниха го да остане на обяд, но той не се съгласи и стана да си ходи. На чардака той се отби при Манолакя да си вземе сбогом.
— Много здраве на баща ти — заръчваше му Манолаки. — И пак да додеш, Йошка. Вземи си вестниците, аз ги прочетох.
Един селянин си показа главата над оградата и извика:
— Даскале, хайде да ходим, че закъсняхме.
Той беше с големи руси мустаци и от гърлестия му глас двете кучета, които бяха вързани в двора, скочиха, раздрънкаха веригите си и залаяха.
— Бай Герге, ти слез към кладенеца — каза му Йосиф. — Аз ще те стигна.
Йосиф си взе сбогом с Манолакя и Санка, простря ръката си към Нона, но тя не я пое и каза:
— Аз ще дода да те изпратя.
Когато бяха близо до кладенеца, гдето чакаше каруцата, Йосиф се спря.
— Ноне, ти беше много лоша с мене днес. Нито една добра дума не ми каза. А пък сега аз — гласът му потрепна — тъй имам нужда от добра дума. Много грижи имам, много работа. И страшна отговорност. Аз съм, ако искаш да знаеш, в най-решителния завой на живота си.
Нона го погледна.
— Туй пък какво е? Какво приказваш?
— Ноне, много работи бих ти казал аз, но на тебе, като на децата, може да се говори само на шега.