Градината беше голяма, с много овошки. Някъде дърветата бяха начесто, някъде се раздалечаваха и по откритите места стърчаха сухи пръти, забити в земята, по които се увиваше изсъхнал боб. Зеленееха се гнезда с картофи, високи слънчовки обръщаха към слънцето големи тежки пити. Близо до каменната ограда растеше коприва и бучиниш, жълтееха се тикви, но към тия места Мона винаги изпитваше страх, защото още от малка бяха я изплашили, че там има змии. Слънцето беше заседнало, цялата градина беше в сянка, само навън, по гърбовете на саплъците, още грееше яркочервена светлина.
Изведнъж нещо зашумоля и Нона се спря. Докато разбере какво има, наблизо пред нея, по дънера на една слива, се свлече, като че падна на земята, Енко и тозчас удари на бяг.
— Ах, проклетнико! — извика Нона, ядосана, че се уплаши. — Ти пак ли си брал сливи, стой там, стой! — Енко стигна до зида, покачи се на него, обърна се клекнал и като видя, че Нона иде към него, скочи на отвъдната страна и избяга. — Чакай, аз ще те науча! — извика му Нона.
Като разбра, че е вън от всяка опасност, Енко се спря и завика:
— Нона ко–ко–на! Но–на ко–ко–на!
Нона направи вид, че ще го гони, и тъй като Енко и друг път беше си изпащал от нея, спусна се да бяга колкото сили има. След малко, някъде към дама, чу се пак да вика:
— Нона ко–ко–па! Но–на ко–ко–на!
Нона се спря пред една трънкосливка. На дънера й беше закачен един изострен и гладък камък, приличен на брус, с който точат коси, и пробит в средата като със свредел. Нона си спомни, че майка й беше й казала, че тоя камък бил намерен в земята, гдето бил паднал гръм, и че го окачили на сливата, за да ражда. Споменът за майка й отново овладя мислите й. Откато беше се върнала в чифлика, Нона с най-голяма жадност слушаше да й разказват и най-малката подробност за майка й. Тя си спомни, че тая сутрин дядо Христо си беше обещал да й разкаже нещо за Антица, и без да се бави, излезе от градината.
Тя мина покрай говеждите саи, покрай саята за хергелята и излезе пред дамищата. Изведнъж, без да очаква, тя се озова на десетина крачки пред Енка. Той се спря, гледаше я и чакаше да види какво ще прави. Очите на Нона светнаха, тя беше готова да го подгони и да не го остави, докато не го стигне, но чу, че някой и извика:
— Ноне, къде, Ноне?
Нона се обърна: викаше я баба Лукана, а до нея се усмихваше Галунка, снаха й. Дядо Кралю, старецът на баба Лукана, прекара живота си и умря като слуга в чифлика. Неговото място беше заел Малин, син му. Баба Лукана още се държеше и шеташе.
— Ах, Ноне, забравяш ни, не дохадяш при нас — започна баба Лукана, като изглеждаше Нона и й се радваше с очи. — Хубаво гледай баба си Лукана уу, с тез ръце, видиш ли ги — тя показа черните си сбръчкани ръце — те е изгледала още от мъничка. Е, кажи де, какво ти прави годеникът? Чуваме, че щял да доде.
— Ще доде, бабо Лукано.
— Ами я чуй, Ноне, какъв е, хубав ли е, а?
— Каква хубост, бабо Лукано! — засмя се Нона. Като не е българин, може ли да бъде хубав? С ей такъв крив нос, с червена брада.
— У! — замаха с ръка баба Лукана. — Хубавата ни мома, хубавата ни чорбаджийка. Не е за такъв тя.
Ноне, не думай тъй, Ноне, не ти вярвам!
— Не, бабо Лукано, хубав е, много е хубав. Висок, напет, с бели ръце. Ще го видиш, като доде. Галунке, ти какво правиш? — Галунка, ниска, набита, с чип нос, само се усмихна и прекара ръка по устата си. До нея двете й деца, полуголи и черни като циганчета, захласнато гледаха Нона.
— Е че постой де, къде отадяш? — каза баба Лука на, като видя, че Нона си тръгна. — Още не сме те видели, постой!
— Друг път, бабо Лукано, друг път, сега бързам — каза Нона. — Галунке, ела довечера у дома, ще ти кажа нещо. — Галунка се усмихна и пак прекара загорялата си пълна ръка, с дланта нагоре, през устата си.
След малко Нона седеше в ъгъла, пред овчарската колиба, а до нея, седнал на също такова трикрако столче, седеше дядо Христо. Още тази сутрин, когато видя, че на старата фотография, която бяха намерили със Санка в тефтеря на Манолакя, в каруцата, освен другите, беше снет и дядо Христо, Нона беше решила да го накара да й разкаже най-подробно где са били тоя ден с майка й, с Антица, и как се е случило да се фотографират. Дядо Христо като че не му се искаше да разказва за това, но най-после взе да отстъпва.
— Е, какво искаш сега, какво да ти разправям — започна той и, както винаги, докато от носа надолу лицето му изглеждаше усмихнато, очите му си оставаха влажни и натъжени. — Защо ще ти разправям тез работи? То било каквото било, минало се е.
— Не, дядо Христо, започвай! Хайде, че нямам време! — каза Нона и както беше прихванала с две ръце коленете си, приготви се да слуша.