— Гледай я какво приказва — рече Кутмака, като поклати глава, а след туй взе да се смее. — Че ако съм ходел от тръвна на тръвна, то е, че исках да ти отрежа бял мед. А бял мед няма у всеки кош, него млади пчели го правят.
— Мълчи, мълчи! Знам те аз тебе.
— Отзарашната мъгла не е ли добра за пчелите? — обади се Манолаки. Не е ли бал-думан дето го казват?
— Да беше тя, аз богат чиляк щях да стана — каза Кутмака. — Онази мъгла е друга, тя, да ти кажа ли, една такваз тъничка мъглица е, като дим. И само е от мед, пада по тревата, по дърветата, като близнеш някое листо — сладко е. Тя е друга мъгла. А отзарашната мъгла — нищо, проста мъгла, за вълци мъгла.
На двора между кокошките се дигна голяма тревога: разбягаха се коя накъдето види, клочките заклоцаха често–често, изплашени, завъртяха се около топчестите мънички пиленца, прибраха ги и се скриха в буренака. Гъските проточиха шии от любопитство, а токачките се разтичаха и се разкрещяха като луди. Само два-три едри стари петли останаха, гдето си бяха, поизкъркорваха тревожно, след туй поглеждаха с еднооко нагоре към небето.
— Какво има? Какво има, булка? — попита Кутмака, като видя Санка на двора.
— Един дуган — каза Санка, като гледаше нагоре, — кацнал на дървото.
— Подплаши го, подплаши го! — извика Кутмака.
Санка замаха с ръце.
— Къш! Къш! Ха, хвръкна!
— Хвръкна ли! — каза Кутмака и се наведе да види ястреба, но не можа да го види. Нека хвръкне. Да върви да лоши мишки из нивята, какво е дошел тука да плаши кокошките. Мене сълдатите не ми дават да гърмя, че е близо границата, а то аз знам как да ги церя тез хайдуци.
— Ей го кабриолета! — каза Нона, като се спусна надолу по стълбите. — Ах, Енко!
Между дама и овчите саи, които бяха гърбом към двора и го обграждаха отпред, имаше една тясна уличка, колкото да мине каруца. Оттам се зададе кабриолетът — най-напред черният кон, лъснат от слънцето, след туй Енко на капрата, гологлав и ухилен. Като влезе в двора, той препусна коня, колкото място имаше, и го спря срещу стълбите. Докато Енко поглеждаше самодоволно наоколо си и имаше вид, че е свършил голяма работа, Нона го свали от кабриолета, изви му ухото и го бутна настрана.
— Откога съм зачакала, проклетнико! Къде разкарваш коня?
Енко се улови за ухото, но не заплака, намръщи се и изгледа Нона. А тя, като че нищо не беше станало, усмихваше се и поприбираше юздите. Но тя не се качи, а остана тъй и се замисли. После погледна Енка и пак се усмихна.
— Ела, Енко, да държиш коня — каза му тя. — Забравила съм нещо, сега ще дода. Ела де, ела подръж коня!
— Няма да дода. Ти го дръж.
— Е, добре де — засмя се Нона, като намираше, че Енко има право да се сърди, — стой там, ама да гледаш да не тръгне.
Нона се завтече към къщи. Като мина през чардака, Кутмака поиска да й каже нещо, но тя не го дочака и влезе вътре.
— Защо се върна Нона? Забравила е нещо — каза като на себе си Кутмака, после се обърна пак към Манолакя: — Та ще ти кажа, Давид се докачил и се жалвал. Ще ме съди. Отсега нататък абокатите ще ни разправят. Добре де, нека да е тъй! — каза той и се поусмихна. Подир малко друго му мина през ума и се разсърди: — Щял съм бил да го убивам! Какво ще го убивам, казах му, че видях пчелите му при моите, меда ми крадат, туй му казах.
И той млъкна, защото, като погледна в същата посока, в която гледаше Манолаки, видя, че откъм кладенеца бързо идеше насам, бос и гологлав, Малин. Личеше, че бърза и иде да каже нещо. Когато Малин влезе в двора, Манолаки и Кутмака видяха, че лицето му е изпотено, разтревожено и на едната му буза под окото имаше кръв…
— Господарю — извика той още отдолу, — ела, че ще ни избият! Додоха сеновчани на нивата са!
Той се качи горе и се спря, за да си поеме дъх.
— Какво има? — каза Манолаки учуден.
— Додоха сеновчани, цяло село е там… Изкараха нашите плугове, изпочупиха чивгари, хомоти… Махнете се, казват, нивата е наша ний ще я орем. Докараха техни плугове и орат сега…
Манолаки слушаше, без да продума. Лицето на Малина беше широко, с издадени скули, с дебели намръщени вежди и с отпусната долна устна. Не толкоз висок, но широкоплещест, с големи ръце, той изглеждаше не уплашен, а обиден и ядосан, че не е можал да си послужи, както си знае, със страшната сила, с която природата беше го надарила.
— Тошо не е ли там? — попита Манолаки.
— Там е бай Тошо. Ама какво ще направи и той, налитат отгоре му, ще го бият. И кмета е там, и стражар има, никого не слушат. Бай Тошо ме прати: иди, кай, кажи на стария да доде…