— Ей, дядо Маноле! Дръж си устата! — викаше той. — Кой е хайдутин?
Велко погледна сопата в ръцете на Нейча и поиска да я вземе, но пред него подскочи Гърдю, измъкна сопата от ръцете на Нейча и се хвърли към Манолакя.
— Ах ти… падна ли ми? Хайдуци, а? Кой хайдук? — Той стискаше сопата в ръцете си и отиваше към Манолакя. На една-две крачки от него той се спря, замахна със сопата и както я държеше високо над главата си, готов беше да я стовари с все сила върху Манолакя. Манолаки нема време да се запази, той като че се вцепени на мястото си.
Изведнъж се чу пронизителен женски писък, иззад каруцата изскочи Нона, червеният шал се развя на рамената й, тя простря ръце срещу Гърдя и извика: „Майко! Майчице!“
Гърдю се спря, тоягата се отпусна в ръцете му… А Нона, с изплашено лице и големи черни очи, все го гледаше и се притискаше към Манолакя.
— А!… ти коя си? — едва чуто избъбри Гърдю. Гаче е Антица! — щеше да каже той, но замълча и глупаво се усмихна.
Всичко туй стана в един миг. Селяните, изненадани сами от туй, което се случи, гледаха Нона. Едни питаха коя е, други, които помнеха Антица, сами се досещаха, че е нейна дъщеря. Кметът беше хванал Гърдя за рамената и го тласкаше назад. Стражарите също бяха излезли пред селяните и ги задържаха. Алекси все буташе назад Гърдя.
— Чакай бе, кмете… чакай да видя коя е таз говореше Гърдю, усмихнат.
— Какво правиш? Стой мирен! Назад!
— Кмете, не удряй, кмете! — разсърди се Гърдю и лицето му стана страшно. Но тозчас той забрави за сръднята си, загледа пак Нона и се усмихна.
В туй време откъм другия край на нивата се чу младежки, но силен и повелителен глас, като команда:
— Всички да излязат оттук! Всички настрана!
Идеше Галчев, придружен от трима-четирима войника. Той беше запасан, с кобур, но в ръцете си нямаше нищо. Глъчката между селяните беше голяма. Нона и Манолаки бяха се дръпнали до каруцата, до тях беше Малин. Селяните заобиколиха Галчев — той остана в средата им, — разправяха му нещо, викаха и махаха ръце. Лицето на Галчев си оставаше спокойно.
— Всички да излязат от нивата! — повтаряше той. Навярно някой му каза нещо, защото той се обърна и високо извика: — Страна не взимам аз! Не искам да зная на кого е тая нива. Тук, близо до границата, безредици не може да стават. Тук не позволявам! Всички до един ще излязат от нивата!
И тъй като Гърдю все се мъчеше да се отскубне от ръцете на кмета и да иде напред, Галчев попита:
— Какво иска тоя? Стой настрана! Дръпни се настрана.
Гърдю погледна разсеяно младия подпоручик, като думите му не се отнасяха до него, усмихна се и пак взе да се дърпа…
— Илия! Славе! — извика Галчев към войниците. — извадете тоя настрана. После ще го закарате на поста.
Двамата войници взеха Гърдя помежду си.
— Кого, мене ли ще карате? — говореше Гърдю, — Хубаво де, хубаво, карайте ме. — Гърдю не мислеше да се противи, гневът му беше утихнал. Той тръгна след единия войник, другият идеше зад него. — Хубаво де, хубаво — говореше той, обръщаше се и поглеждаше назад, гдето между каруцата и кабриолета се мяркаше червеният шал на Нона.
Кметът успокояваше Йовя, който се застъпваше зарад брат си, зарад Гърдя:
— Йове, ти барем си умен. Нищо няма да му направят. По-добре — ще изтрезнее.
Около Галчева селяните все се трупаха и викаха:
— Нивата е наша. Ний ще я орем!
— И да работим ли не ни давате?
— Сега е време за оран. Трябва да орем…
— Кой не ви дава да орете? — каза Галчев. — Можете да орете, когато си искате. Да орат един, двама, трима… Но да се събират тълпи край границата и да стават скандали, туй не мога да позволя. Всички ще си отидете! Тръгвайте! — Той се обърна към Манолакя, който стоеше още с Нона и с Малина до каруцата.
— И вие, господине. Идете си и вие, идете си веднага!
Галчев не можеше да не види Нона и да не я познае, но я погледна като чужда и не я поздрави. Нона го следеше с черни, светнали очи и на устните й беше се спряла едва уловима усмивка. Без да каже нещо, като покашлюваше, колкото да скрие вълнението си, Манолаки се качи на каруцата. До него тоя път се качи Нона, застана за миг права, поприбра шала си, погледна към селяните и седна. Големите черни коне се разиграха и тръгнаха. Каруцата се насочи право към чифлика. Малко след това с кабриолета си замина и Тошо.
Като си отиде Манолаки и като не го виждаха повече, селяните се успокоиха, отстъпиха на увещанията на Галчева и се съгласиха да си отидат. На групи, като все още се разправяха, те излязоха от нивата и кой с каруца, кой на кон или пеш с плуговете — кой както беше дошел — тръгнаха си към село. На единия край на нивата, с двама войника, остана само Галчев.